Пръстите й бяха дълги и елегантни, по ноктите й нямаше и следа от лак, ръцете й бяха с изпъкнали вени и няколко старчески петна по кожата. Не носеше гривни. Изглеждаше така, сякаш е била секретарка през целия си живот.
Холидей се представи, представи и Пеги. Госпожица Бранч не изглеждаше особено впечатлена, не изказа дори най-протоколни съболезнования за смъртта на Хенри Грейнджър. Холидей долови лек противен мирис на тютюн, който идваше от косата на жената, а дъхът й носеше следи от сладък алкохол. Прикрита пушачка и любителка на шерито най-вероятно.
— Интересуваме се дали можем да влезем в кабинета на професор Грейнджър — каза Холидей.
— Бихме искали да приберем личните му вещи — добави Пеги.
— Вече е късно — каза секретарката и отправи демонстративен поглед към големия, мъжки на вид часовник на дясната си китка. — Тъкмо се канех да тръгвам.
— Няма да се бавим — обеща Холидей.
— Можем да заключим и ние — предложи Пеги.
Госпожица Бранч реагира възмутено:
— О, не! В никакъв случай!
— Откога сте секретарка на професора? — попита Холидей.
— Административен помощник — поправи го рязко тя.
— Административен помощник — повтори Холидей.
— Работя в университета от четирийсет и три години. Постъпих веднага след като завърших академията в Олбъни — поясни превзето госпожица Бранч.
Четирийсет и три години. Това означаваше… края на шейсетте, началото на седемдесетте, което съответстваше на прическата. Девическата академия в Олбъни бе стара почти колкото Уест Пойнт. Тя беше мястото, на което богатите и влиятелни нюйоркски фамилии изпращаха дъщерите си, докато преценят, че е безопасно да им предоставят повече самостоятелност. Да, госпожица Бранч направо се бе вкаменила тук, досущ като насекомо в кехлибар. Странно, че бе постъпила в университета като служителка, а не като студентка. Явно госпожица Бранч криеше някаква тайна.
— През цялото време ли бяхте с дядо Хенри? — попита Пеги.
— Не съм била с дядо ви, госпожице Блексток. Работих за него. — В гласа й не прозвуча и следа от уважение, но след четирийсет и три години, прекарани на това място, тя вероятно разполагаше с повече компромати за повече хора от всеки друг в университета. Не се притесняваше, че може да изгуби мястото си, интересуваше се предимно от клюки.
Холидей се усмихна вътрешно. Доброто разузнаване може да те отведе навсякъде.
— Може ли да влезем в кабинета му? — любезно настоя той.
Госпожица Бранч го удостои с продължителен строг поглед и накрая отстъпи.
— Щом настоявате.
Отвори централното чекмедже на бюрото си, извади връзка ключове и се изправи. Холидей и Пеги я последваха до затворена врата в другия край на приемната. На малката пластмасова табела пишеше само Д-Р ХЕНРИ ГРЕЙНДЖЪР. Госпожица Бранч отключи вратата, отвори я и отстъпи встрани.
— Няма да се бавим — обеща Пеги.
— Заповядайте — прикани ги госпожица Бранч.
Дали бързаше, защото у дома я очакваха котки, които да нахрани? Или пък днес бе денят й за пране? Холидей й се усмихна дипломатично, докато минаваше покрай нея.
Озоваха се в кабинета на вуйчо Хенри. Беше просторен и проветлив, едната стена бе заета от библиотеки, изработени от светъл дъб, другата бе покрита с фотографии в рамки, а на третата бе окачена коркова дъска, отрупана с листчета и бележки. За тяхна изненада четвъртата стена бе заета от голям прозорец.
От него се разкриваше гледка отвъд околовръстния път на кампуса към Мейтъм Хол, поредната сграда, построена от Пей. Геометричната форма в случая бе бетонен полукръг с тесни процепи за прозорци, разположени на равни интервали. Според Холидей сградата приличаше на уголемен вариант на железобетонните бункери, които фелдмаршал Ромел12 издигнал по бреговете на Нормандия.
Разстоянието между Томпсън Хол и бетонния полукръг бе заето от добре поддържани тревни площи, прорязани тук-там от криволичещи алеи, над които се извисяваха дървета. Това явно бе направено с цел да се смекчи въздействието на симетрията.
Пеги огледа „трофейната“ стена с фотографии, а Холидей се настани зад модерното бюро. На него имаше дори компютърен терминал. Опита се да разгледа съдържанието на директориите и файловете, но то бе защитено с парола. Дръпна централното чекмедже, намери бележник с адреси и го отвори.
12
Ервин Ромел (1891–1944), немски фелдмаршал от Втората световна война, проявил се като блестящ пълководец по време на бойните действия в Северна Африка и Нормандия, принуден да се самоубие поради подозрения, че е участвал в заговора срещу Хитлер от 20 юли 1944 г. — Б.пр.