— Имате ли представа къде е бил?
— В Торонто.
— А знаете ли защо?
— Да — отговори госпожица Бранч. — Искаше да се срещне с един свой колега от Центъра за средновековни изследвания към университета на Торонто. Доктор Брейнтрий.
— А след това е заминал за Англия и Франкфурт.
— Да.
— Някаква конкретна причина?
— Разбира се — отвърна госпожица Бранч. — За Обяда на преподавателите.
— Обяд на преподавателите?
— В колежа Бейлиол, Оксфорд. На всеки две или три години организират официален обяд за старшите преподаватели.
— Отишъл е в Англия, за да обядва? — учуди се Холидей.
— Той имаше много приятели в Оксфорд — уточни госпожица Бранч.
— Сещате ли се за някого по-конкретно?
— Не — отвърна тя с леден тон.
— Ами Франкфурт?
— Питате ме дали имам представа защо професорът е бил в Германия?
— Да.
— Нямам представа — отвърна госпожица Бранч. Тялото й се напрегна в иначе удобния ергономично проектиран стол. — Не ми е приятно да ме подлагате на подобен разпит.
— Простете — извини се Холидей. — Не исках да прозвучи по този начин.
— Опасявам се, че прозвуча точно така.
Холидей замълча. В главата му се въртеше някаква мисъл, но за момента не успяваше да я формулира. Преди повече от година на вуйчо Хенри бе поставена диагноза макулна дегенерация, с други думи, зрението му отслабвало. Престанал да шофира. Холидей се опита да си го представи да се вози в автобус на „Грейхаунд“. Не му се връзваше.
— А как е стигнал до Торонто?
— Аз го закарах до Бъфало — обясни госпожица Бранч. — После хвана следобедния влак.
Лека руменина пропълзя по лицето й. Миглите й лекичко трепнаха. Тя стисна здраво книгата в скута си, както корабокрушенец стиска спасителния пояс. Изглеждаше притеснена, приличаше на сърничка, заслепена от светлините на приближаващ се автомобил. Годините отлетяха за миг. И Холидей мигом проумя истината. Завесите се вдигнаха, мъглата се разсея, воалът пред очите му падна и всичко се изясни.
Ама разбира се!
Старият екземпляр от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“ най-вероятно наистина бе дошъл от библиотеката на вуйчо Хенри. Двамата бяха любовници — е, може би преди много години.
Сега му се струваше странно — сигурно Пеги би си помислила същото — но не изглеждаше толкова странно, ако се върнеше четирийсет и три години назад, когато младата Каролайн Бранч е пристигнала във Фредония с хормони, разбушували се от престоя в девическия колеж в Олбъни, самобявил се за Академия.
Холидей пресметна наум: средата на шейсетте, лятото на любовта и прочие глупости… трябва да е била на деветнайсет-двайсет, свежа като маргаритка. Вуйчо Хенри би трябвало да е бил около четирийсетте, жизнерадостен и привлекателен професор, който не се разделя с лулата си. Може би вече е започнал да побелява по слепоочията. Нещо като Хю Хефнър в по-образован вариант.
Преподавател и студентка, докато девойката следва, а може би и след това. Не беше първият случай, в който професор се озовава в леглото със своя студентка. Хенри така и не бе създал семейство, а — според табелката с името на бюрото — това се отнасяше и за госпожица Бранч. Може пък наистина да ставаше въпрос за истинска старомодна любовна история. Холидей вече гледаше на секретарката по различен начин.
— Имате ли други въпроси? — попита госпожица Бранч сковано, сякаш бе прочела мислите му.
— Не, засега не.
— Наистина става късно — настоя тя без заобикалки.
— Няма да се бавим.
Холидей се обърна и се върна в кабинета на вуйчо Хенри, като не забрави да затвори вратата. Пеги седеше пред компютъра и се опитваше да налучка паролата.
— Опитай с Каролайн — прошепна Холидей.
— Какво? — не разбра Пеги и сбърчи чело.
— Паролата. Опитай с Каролайн.
— Но…
— Просто опитай.
Пеги го изгледа, но написа името в съответното поле и натисна клавиша за въвеждане на паролата.
— Нищо. — В гласа й като че ли прозвуча облекчение.
— Опитай Каролайн Бранч. Изпиши го слято, като една дума — нареди й той.
Тя го послуша, втренчи поглед в екрана и прошепна:
— По дяволите! Получи се!
— Мисля, че едно време са били любовници — обясни й тихичко Холидей.
— Дядо, какъв стар хитрец си бил! — възкликна Пеги.