— Обзалагам се, че знаеш и името на коня — каза Пеги.
— Разбира се. — Холидей се усмихна. — Казвал се е Литъл Тексас. Когато стигнали Сан Хуан обаче, конят бил толкова изтощен, че Рузвелт трябвало да поведе атаката пешком. — Засмя се. — Предполагам обаче, че по-скоро се е погрижил за имиджа си. Нямало е да изглежда добре във вестниците, ако само той е бил на кон.
— Стига толкова история — каза Пеги и вдигна ръце, за да покаже, че се предава. — Време е за вечеря.
— Пак ли „Гарис Динър“? — попита Холидей.
— Нека този път да е нещо по-изискано — предложи Пеги.
Изискано във Фредония, щата Ню Йорк, означаваше „Уайт Ин“, необичайно голяма ферма от XIX в. с дървена обшивка на външните стени, голям портик и ограда от ковано желязо, които й придаваха сходство с Белия дом във Вашингтон. Според Пеги тук поднасяха отвратително шоколадово мартини в бара и превъзходни ребърца в салона. Холидей остави Пеги да си поръча телешки ребърца, а той си взе спанак и скариди.
— Сигурен ли си, че не искаш ребърца? — попита тя. — Това нещо в чинията ти прилича на ордьовър.
Холидей погледна огромната порция, която Пеги разрязваше с видимо удоволствие. Ребърцата можеха да нахранят цял взвод, а освен това бяха гарнирани с гигантски печен картоф, плувнал в масло и сметана, маслен боб и салата. Пеги лапна парче месо, после разчупи питката си и топна един залък в соса, който бе започнал да се стича към печения картоф, капещото от него масло и сметаната.
Холидей бодна с вилицата си една скарида.
— Ти си млада. Аз съм стар. Трябва да следя теглото си.
— Аз съм като колибри — обясни Пеги, докато взимаше парче картоф. — Храната, която изяждам всеки ден, трябва да е равна на теглото ми, в противен случай ще умра от глад. — Лапна и няколко бобчета. — Освен това, Док, ти не си стар и дебел, ти си фин, изискан.
Холидей я погледна с любов. Облечена в джинси и тениска, Пеги спокойно би могла да мине за първокурсничка в университета. Той, от друга страна, беше почти съвсем побелял, четеше с очила, носеше стелки на „Д-р Шол“ и от време на време усещаше рязка болка в ставите. Пеги все още се намираше в утрото на своя живот, докато той бе в ранната привечер на своя, или с други думи, принадлежаха към различни светове.
— Лесно ти е да го кажеш — отвърна тъжно той.
„Кой беше казал, че младите пропиляват младостта?“
— Джордж Бърнард Шоу — каза той.
— Какво? — попита Пеги.
— Нищо — отвърна Холидей.
Пеги отряза поредното парче от ребърцата.
— Като стана въпрос за старост, сетих се за дядо Хенри и неговата секретарка.
— Невинаги е бил стар.
— Не я споменава в завещанието си.
— Не съм изненадан. Завещанията са публични документи, а тя очевидно държи на дискретността. — Той сви рамене. — Освен това може вече да се е погрижил за нея.
— Какво имаш предвид?
— Когато влязохме във факултета, тя четеше екземпляр от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.
— Е, и?
— Беше първо издание.
— Смяташ, че дядо й го е подарил?
— Вероятно. Още ли носиш онази джаджа, блекбърито?
— Нарича се персонален дигитален асистент или джобен компютър — превзето обясни Пеги, топна нова хапка от ребърцата в соса от хрян и я лапна. — А понякога и крекбъри, заради способността му да пристрастява потребителите към себе си, както го прави кокаинът.
— Та носиш ли го?
— Винаги — отвърна Пеги, остави вилицата, порови в старата си чанта, тип куриерска или пощальонска, която ползваше вместо дамска, и извади малък плосък правоъгълник от черна пластмаса.
— Виж дали ще успееш да откриеш колко струва първото издание на „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.
Пеги натисна няколко клавиша само с палци. Устройството напомняше на Холидей за всезнаещите черни правоъгълници от космическия епос „2001: Космическа одисея“. „С тази разлика — помисли си той, — че 2001 г. отдавна отмина, правоъгълникът днес се побира в една ръка, а сега ние сме маймуните.“