Пеги се облещи и възкликна смаяно:
— Дванайсет хиляди и петстотин долара!
— Какво ти казах? — попита Холидей и лапна поредната скарида. — Най-вероятно книгата не е единственият му подарък за нея.
— Това ми прозвуча като реплика на братя Маркс.
— Говоря сериозно.
— Сигурно я е обичал — каза Пеги. — Чудя се защо така и не са направили връзката си официална.
— Може би не е искала да се омъжва. Може на него да му е харесвало статуквото. — Холидей сви рамене. — Вероятно никога няма да разберем. Децата така и не опознават истински своите родители, а това важи с двойна сила за племенниците и внучките.
— И какво ще правим сега? С меча и всичко останало?
— Не съм сигурен. Мястото на меча е в музей, в това съм убеден. А можем и да го продадем, ако желаеш. При всички случаи ще струва повече от „Ан от фермата «Грийн Гейбълс»“.
— Не ми трябват тези пари.
— И на мен — каза Холидей.
— Защо не го подарим на музея от името на дядо? — предложи Пеги.
— Чудесна идея — съгласи се Холидей.
— Ами къщата?
— Искаш да я продадем?
— Разполагам с тристаен апартамент в Ню Йорк, в който прекарвам съвсем малко време. Ти живееш в Уест Пойнт. Ние сме единствените наследници. Няма къде да прибера половината от нещата в къщата.
— Съгласен.
— Какво ще кажеш за търг?
— Звучи ми добре — каза Холидей, макар идеята да сортира вещите, принадлежали на вуйчо му, изобщо да не му допадаше. Историята е едно, но личната история е нещо съвсем друго. Запита се дали да не съобщят дискретно на госпожица Бранч, че е добре дошла да си вземе нещо за спомен от къщата, ако желае. А може би бе за предпочитане да оставят нещата такива, каквито са.
— Почерпи ме вместо десерт едно шоколадово мартини в бара, после ще се върнем в къщата и ще решим какво искаме да задържим и какво можем да продадем. Става ли?
— Става — съгласи се Холидей.
Така че след като изпиха два прекалено сладки пенливи коктейла и един голям „Хайнекен“, потеглиха към Харт стрийт, разположена на няколко преки от заведението, но от другата страна на рекичката.
Беше почти тъмно, когато стигнаха до Форест Плейс. Отвъд дърветата, които се издигаха от двете страни на късата уличка, се виждаха светлините на къщи. Подухваше лек ветрец.
— Обичам тази миризма — прошепна щастливо Пеги, докато паркираха до бордюра взетия под наем автомобил. — Някой гори листа.
Нещо не беше наред.
— През юли? — усъмни се Холидей.
Стигнаха до каменната стена пред дома на вуйчо Хенри и тръгнаха по алеята.
Пеги вдигна поглед към мрака.
— Какво е това…
Ударната вълна от взрива ги вдигна във въздуха, запрати ги по гръб на земята и когато паднаха навсякъде около тях заваляха отломки от къщата и парчета стъкло. Холидей успя да се извърне и да прикрие лицето си с длани. Изправи се на четири крака навреме, за да види как огромно огнено кълбо поглъща предната част на къщата във вихрушка от пламъци. Миг по-късно Пеги се изправи замаяно на крака.
— Залегни! — изкрещя й Холидей.
Ударна вълна, взрив, огън: първата аксиома на термохимията на експлозивите. Той се хвърли напред, събори Пеги и двамата се претърколиха на земята, докато огнените езици преминаха за миг над главите им.
С крайчеца на окото си Холидей долови движение на сянка и извърна глава натам — приведен мъж, помъкнал нещо в ръце, тичаше към дърветата. Явно и Пеги го бе видяла, защото извика:
— Хвани го!
— Добре ли си?
— Да! Да! Само го хвани!
Холидей скочи и хукна напред, като лавираше между дългите езици от пламъци, които разбушувалият се в къщата огън изстрелваше навън. Адската горещина съсухряше листата на околните дървета. Пламъци обгърнаха лехата с рози до къщата и цветовете за миг се превърнаха в черна пепел. Прозорците на горния етаж започнаха да се пръскат от горещината, експлозиите им наподобяваха канонада. Огнени езици започнаха да облизват сухите летви по стрехите.
Бягащият мъж спря и се обърна и Холидей успя да зърне — макар и за частица от секундата — бледо издължено лице с объркано изражение; нещо като качулка скриваше останалата част от главата. Очите бяха широко отворени и блестяха на светлината. След миг мъжът се обърна и хукна към рекичката.
Беше ли възможно мъжът да е оставил лодка в реката, запита се Холидей. Не, по това време на годината тя бе прекалено плитка, а и освен това къде щеше да отиде? Рекичката лъкатушеше през града, след което навлизаше в предградията, за да влее водите си в езерото Ери, а това определено не бе най-умният маршрут за бягство. Възможно ли бе на някой от мостовете над реката да го очаква кола? Едва ли.