— Явно знаете доста неща за вуйчо ми.
— Положих усилия да го проуча.
— Защо?
— На първо място, защото беше клиент на баща ми.
— Не разбирам — обади се Пеги. — Ако дядо ми е откраднал този меч от баща ви, защо ще избере тъкмо него за свой адвокат?
— Били са приятели — обясни й Броудбент. — Доколкото зная, са преживели доста неща заедно.
— Никога не съм чувал вуйчо Хенри да споменава името му в друг контекст, освен като свой адвокат — каза Холидей. — А и в кореспонденцията му не открих нищо, което да ме накара да повярвам, че наистина са били приятели.
— В такъв случай, предполагам, че не сте познавали вуйчо си достатъчно добре. — Броудбент сви рамене. — Но случилото с нищо не променя обстоятелството, че в ръцете ви се намира вещ, която по право принадлежи на моето семейство.
— Докажете го — каза Холидей и се изправи. Пеги също стана от стола си. Броудбент не помръдна от мястото си.
— Мога да ви предложа много лесно и изгодно решение — каза адвокатът и въздъхна повторно. — Можете просто да ми продадете меча, в края на краищата той няма никаква друга стойност, освен финансова. А това би означавало много за баща ми.
— Мислех, че той е non compos mentis, че страда от Алцхаймер и разсъдъкът му изневерява — каза Пеги. — Как може да го интересува един меч?
— Мечът означава много и за мен — добави Броудбент.
— Точно в това е въпросът — усмихна се Холидей. — Искам да разбера защо този меч означава толкова много за вас. Какво ви е накарало да опожарите нечий дом, за да се доберете до него. — Обърна се и напусна кабинета на адвоката. Пеги го последва.
Върнаха се в „Уайт Ин“ и си поръчаха закуска. Холидей избра бъркани яйца и препечени филийки без масло, а Пеги се спря на гофрети с боровинки и сметана, гарнирани с бекон и пържени картофи. И двамата си поръчаха кафе.
Холидей я наблюдаваше как яде, смаян от количествата храна, които поглъща.
— И никога не качваш дори един килограм?
— Никога — отвърна тя, докато поставяше резенче бекон върху пропитата със сироп гофрета.
— Мразя те — каза Холидей с любов.
— Аз съм ти племенница — отвърна закачливо Пеги, преди да лапне поредната хапка и да започне да дъвче с наслада. — Не ти е позволено да ме мразиш. Това просто не е редно, не е според правилата.
— Не си ми пряка племенница. И в случая важат съвсем различни правила.
— Да бе, да — отвърна Пеги и боцна с вилицата си няколко картофчета.
— Един застрахователен статистик ми каза веднъж, че всеки от нас го очакват един прелез и един товарен влак. Всичко е въпрос на време — заяви Холидей. — Може би няма да е зле да намалиш холестерола.
— Не мога — отвърна Пеги. — Не забравяй, че съм млада и глупава. Трябва да се грижа за реномето си.
— Имаш сметана на горната устна.
Тя я избърса със салфетката и попита:
— Какво ще правим с Броудбент?
— Точно сега? — каза Холидей. — Нищо. Той е прав. Не разполагаме с никакви доказателства, че е замесен в палежа.
— Ами онзи, когото ти подгони?
— Полицейското управление на Фредония разполага с един-единствен следовател. Не възлагам особени надежди на полицията.
— Значи да не правим нищо?
— Не, ще постъпим както вече казах. Ще открием защо Броудбент се стреми толкова отчаяно да се сдобие с един хилядолетен меч.
След закуска се качиха в стаята на Холидей и той извади меча, който бе скрил под матрака на леглото си, и го сложи на бюрото до прозореца.
— Добре — рече Пеги. — Това е един стар меч, увит в едно старо знаме. Какво друго значение би могъл да има, като изключим обстоятелството, че дядо го е намерил в дневната на Адолф?
— Да започнем от самото начало — предложи Холидей, без да откъсва поглед от меча. — Вуйчо Хенри го е пазил повече от половин век. На какво тогава се дължи този внезапен интерес към него?
— Нещо, което той е открил?
— Например? — попита Холидей. — Както каза самата ти, това е един стар меч. Очевидно е бил собственост на заможен благородник, вероятно рицар или дори крал.
— От коя ли страна е дошъл? — зачуди се Пеги.
— Няма начин да се разбере. Това не е картина, произходът му не може да бъде проследен, съмнявам се и че ще открием исторически свидетелства, които да ни разкрият как е попаднал в ръцете на Хитлер. Несъмнено е част от плячката, събрана от Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg, така наречения Институт за окупираните територии на райхслайтер Розенберг. Възможно е да става въпрос и за хората на Херман Гьоринг. Те също са си падали по масонски реликви, които са играели съществена роля в арийския им маскарад.