Холидей бръкна в джоба на сакото си и извади навитата на руло златна лента, която бе открил увита около стоманената дръжка на меча. Подаде я на Брейнтрий. Младият историк вдигна очилата на челото си, огледа внимателно лентата и прокара пръсти по нея.
— Издутини — промълви той. — Приличат на пъпчици или мъниста.
— Златен припой — съгласи се Холидей. — Неравномерно нанесен, но на повтарящи се разстояния. Общо седемдесет и осем мъниста, както ги нарекохте.
— Съобщението явно не е от най-дългите или сложните — каза Пеги.
— Пъпчиците не са самото съобщение — усмихна се Брейнтрий. — Те играят ролята на роторите на германската шифровъчна машина „Енигма“. Ако наложите пъпчиците от лентата върху ключовия текст, ще получите необходимите транспозиции за разчитане на съобщението.
— Нищо не разбрах — намръщи се Пеги.
— Мисля, че схващам — каза Холидей. — Ако повторите разстоянията между пъпчиците или мънистата върху текста, ще получите съобщението.
— Точно така — потвърди Брейнтрий.
— Пак не ми стана ясно — измърмори Пеги.
Професорът сви рамене.
— Бездруго няма никакво значение, освен ако не разполагате с ключа. — Замълча за миг, после попита: — Къде е мечът сега? Случайно да сте го донесли със себе си?
— В наши дни той не е сред нещата, които човек иска да вземе със себе си, когато прекосява граници — каза Холидей. — Прибран е на сигурно място. — В интерес на истината, бяха предали меча на госпожица Бранч, за да го прибере в сейфа на университета.
— Колко жалко! — възкликна Брейнтрий. — Щях да се радвам да го видя.
Пеги извади от чантата си няколко разпечатки на цифровите фотографии, които бе направила на меча. Брейнтрий ги огледа внимателно и каза:
— Рицарски меч. От началото на XIII век, ако можем да съдим по знака на тамплиерите. — Вдигна поглед към Холидей. — Сигурен ли сте, че е автентичен?
— Едно добро копие би могло да заблуди мен, но не и вуйчо Хенри — отвърна той. — Освен това кой би си направил целия този труд?
— Ако мечът е автентичен, би струвал неимоверно много. Имам няколко колеги от другата страна на улицата, в Кралския музей на Онтарио, които биха продали собствените си майки, за да прибавят такъв меч към колекцията си. Фалшифицирането на подобен артефакт си заслужава дори само заради парите, които могат да се спечелят, да не говорим за евентуални други цели.
— Дядо не би положил толкова усилия за един фалшификат — каза Пеги.
— Надписът е доста необичаен, не смятате ли? Алберик в Пелерин? Знаете ли произхода на меча? В чия колекция е бил?
— На Адолф Хитлер — отвърна спокойно Холидей, наслаждавайки се на обърканото изражение на канадския професор.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
Брейнтрий погледна отново снимките, след което бавно кимна.
— Има логика от историческа гледна точка. Хитлер е бил силно заинтригуван от всевъзможните ницшеански псевдонаучни глупости за арийската раса. Кръв и земя, пръстенът на нибелунгите, валкирии, джуджета ковачи, тамплиери, масонски ритуали… Това би го очаровало. — Брейнтрий се изсмя горчиво. — Кой знае, може да си е въобразявал, че това е Тирфинг?
— Какво е това? — попита Пеги.
— Мечът на Один, или Вотан — отговори Брейнтрий. — Ако си падате по оперите на Вагнер.
— От произведенията на Вагнер съм слушала само онова, което е включено в саундтрака на „Апокалипсис сега“ — изсумтя Пеги.
— Обаче… — замисли се професорът — може изобщо да не става въпрос за джуджето Алберих, а за светеца.
— Светец? — поинтересува се Пеги.
— Един момент — каза Брейнтрий, стана от бюрото и затърси в купчините книги на пода. Не откри нужната му, така че продължи да рови из лавиците по стената, като не спираше да мърмори нещо. От време на време измъкваше някоя книга, оглеждаше я и я връщаше обратно.
— Аха! — възкликна най-сетне. — Намерих те!
— Какво? — попита Холидей.
— Това! — каза Брейнтрий и му подаде дебел том с твърди корици.
Холидей прочете заглавието: „Светецът тамплиер Алберик от Сито и възходът на Ордена на цистерианците“. Погледна под заглавието. Името на автора — сър Дерек Кар-Харис, бе придружено от множество съкращения, сред които D. Litt. Oxon и КСВЕ — рицар-командор на Ордена на британската империя, при това по-достоен от Пол Маккартни, да речем, и с докторат от Оксфорд. Впечатляващо. А и името звучеше странно познато.