— Все едно се спускаме в улей за бобслей — промърмори Пеги, докато се молеше на Господ да не срещнат друг автомобил, който да идва от срещуположната посока. Пътят бе съвсем малко по-широк от компактната им тойота, да не говорим за автомобил от по-висок клас, за камион или — не дай, боже! — за трактор или комбайн, а най-много Пеги се страхуваше от срещата с някое стадо овце, с които районът бил толкова прочут преди години.
— Добре — каза Пеги, без да откъсва поглед от шосето, за да забележи овреме някое стадо овце, нарушило правилата за движение. — Нека си изясним нещата. Ти се отказваш от цял месец в Патагония, където си планирал да ловиш пъстърва, а аз пропускам командировка до Нова Зеландия, където не съм била никога. Защо правим всичко това?
— Защото онзи кучи син Броудбент подпали къщата на вуйчо Хенри — отговори Холидей.
— Това не обяснява защо трябваше да хванем нощния полет до „Хийтроу“ и да ядем онези ужасни ролца със сирене на „Бритиш Еъруейс“ — настоя Пеги.
— Предполага се, че Броудбент е опожарил къщата с намерението да прикрие кражбата на меча — обясни Холидей. — Очевидно мечът е от изключително значение за него.
— Но това е просто един меч, Док. Един средновековен артефакт, също като Лемстър. Какво общо има с нас?
— Преди хиляда години един рицар тамплиер изпратил съобщение до един от основателите на ордена във Франция. То било толкова важно, че било кодирано и можело да бъде разчетено с помощта на златната лента, навита около дръжката на меча, който вуйчо Хенри открил в резиденцията на Хитлер в Баварските Алпи. Вуйчо Хенри преценил, че той е достатъчно важен, за да го скрие и да не промълви нито дума за него в продължение на повече от половин век. Нещо повече, той се е погрижил никой да не намери меча чак до смъртта му. Затова е сложил онази бележка в книгата за крал Артур. Мечът е бил важен за тамплиерите преди хиляда години, бил е толкова важен, че твоят дядо е положил големи усилия да го скрие, бил е толкова важен и за Броудбент, че да извърши престъпление, за да се сдобие с него. Това означава, че съобщението, кодирано върху меча, все още е важно. Затова го правим.
Като следваха упътванията на Били, те завиха надясно на второто кръстовище, след като напуснаха шосе А44, и се спуснаха по тесен безименен път, който след стотина метра се превърна в гориста селска алея. Върху купчина камъни забелязаха ръждясала кутия от мляко, върху която с протрити бели букви бе изписана думата „Л’ЕСПОАР“.
— Надеждата — преведе надписа Холидей.
Продължиха по алеята, оградена от гъсти храсталаци от планински брястове и липи, протегнали клони към колата. Вдясно се виждаше отворена стара желязна врата. Пеги зави и навлезе в занемарения преден двор на „Л’Еспоар“.
Около основната сграда на фермата бяха скупчени няколко по-малки постройки, включително две разкривени дъсчени плевни, друга, най-вероятно била каменен хамбар, както и една по-нова постройка в холандски стил, отворена от едната страна и с покрив от увиснали листове ръждясала ламарина. Вместо сено под покрива се мъдреше зле закърпена петметрова лодка, поставена върху две стойки, която отчаяно се нуждаеше от боя. Холидей успя да прочете името на кърмата — „Разсъмване“, досущ като кораба от „Хрониките на Нарния“. Навсякъде из двора бяха избуяли туфи трева, високи до кръста, единственото изключение бе застланата с чакъл алея, където машинно масло, изтекло от автомобили и селскостопански машини, бе напоило почвата.
До постройката в холандски стил бяха паркирани два стари фолксвагена, а един още по-стар морис бе качен на трупчета до хамбара. Встрани от къщата пък бе паркиран сравнително нов, но ужасно окалян ландроувър. Встрани се виждаше езерце, което се задушаваше от избуялите плевели и камъша по бреговете му. Всичко това бе оградено от ветрозащитен пояс, образуван от дървета, жив плет и подивели храсталаци.