— Защо? — прекъсна го Холидей.
— Нямам представа. Може би заради пропагандната му стойност. Нали се твърдеше, че Хитлер се уповавал на астролози и хороскопи, сигурно сте чували и онази апокрифна история, че нямал тестиси. В писмото прочетохме и онази глупост, че мечът, видите ли, май бил изкован от Копието на съдбата, онова, с което пронизали Христос на кръста, и притежавал окултни сили, включително дарявал с безсмъртие.
Кар-Харис издаде звук, който наподобяваше смях.
— Очевидно не проработи в случая с хер Хитлер. — Професорът сви рамене. — Така за първи път чухме за меча. По време на войната до нас достигнаха и други слухове, свързани с него, и в крайна сметка успяхме да го открием, когато бяхме командировани в Берхтесгаден.
— Спомняте ли си да сте срещали там човек на име Броудбент? — попита Холидей, който продължаваше да търси връзка между вуйчо Хенри и бащата на адвоката.
— Не, не си спомням — отвърна Кар-Харис.
— Защо дядо е пазил меча в тайна? — попита Пеги.
— И защо е този внезапен интерес към него? — добави Холидей.
— Не съм съвсем сигурен — призна Кар-Харис. — Спомням си, че когато го открихме, Хенри ме закле да си мълча. Беше нещо свързано с Ордена на новите тамплиери. Черни и бели щитове или някаква подобна глупост. Той обаче я възприемаше твърде сериозно.
Старецът се изправи с усилие на крака и взе празната си чаша.
— Едно питие? — попита и посочи импровизирания бар под един от големите разкривени прозорци отстрани на камината. На масичката имаше няколко бутилки с различни алкохолни напитки, сифон за газирана вода и чаши.
Холидей и Пеги отклониха поканата. Кар-Харис се затътри натам и си наля нова порция уиски, която допълни с шумна струя газирана вода от сифона. Обърна се и тръгна към креслото си; пепелта, увиснала от крайчеца на цигарата му, заплашваше всеки момент да падне на пода.
Мощният снайперски куршум прониза стареца между лопатките, прекъсна гръбначния му стълб и излезе през гърдите му сред облаче кръв. Кар-Харис разпери ръце, чашата излетя от дланта му, а погледът му стана безжизнен още преди да се строполи на земята. Частица от секундата след това трясъкът от счупения прозорец изпълни стаята със звън на стъкло, сетне настъпи тишина.
10.
Холидей и Пеги се хвърлиха на пода. Кръвта на стария професор изтичаше пред очите им и попиваше в овалния килим. През вече счупения прозорец влетя втори куршум и се заби в облегалката на канапето. Не се чуваше никакъв друг звук.
„Заглушител“, помисли си Холидей. Оръжието най-вероятно беше автоматична карабина М4А1, каквито бяха използвали в Ирак. Гадно оръжие. Едрокалибрена карабина за специални операции, смъртоносно тиха, смъртоносно точна и… ами, просто смъртоносна.
— Холидей? — повика го Пеги. Гласът й бе тих и овладян. Без паника. Като фотожурналист и преди беше попадала в разгара на сражения. Очакваше команди. Влетя още един куршум, който се заби в оръжейния шкаф в другия край на стаята. Пръсна се още един прозорец. А това означаваше втори стрелец.
— Не ставай — нареди й Холидей и запълзя наляво, за да заобиколи канапето от другата му страна.
Автоматичен откос прониза библиотеките, разкъса гръбчетата на книгите и вдигна във въздуха вихрушка от хартиени конфети. Куршумите засегнаха рамката на една от картините, нацепиха я на трески, завъртяха я и я запратиха във въздуха. Бутилките върху бара се пръснаха и помещението се изпълни с мирис на алкохол. Някой неуморно и методично изтърбушваше помещението, при това в абсолютна тишина. Усещането беше ужасяващо. Но такава бе целта на стрелците.
Холидей погледна към оръжейната витрина.
През рамката на вратата бе преминал куршум, бе разбил ключалката и бе заседнал в приклада на една от изложените във витрината пушки. Приличаше на стар модел на „Грула Армас“, ловна надцевка, произвеждана в Испания. Част от останалите оръжия изглеждаха незасегнати, включително „Мартини-Хенри“ със задно зареждане от времето на Първата световна война и винтовка „Лий-Енфийлд“.