Взетият под наем автомобил и ландроувърът бяха паркирани на десетина метра вдясно, като ландроувърът скриваше тойотата от погледа им. Английската машина бе с четири врати и десен волан, японската — само с две врати. За да влезе някой в тойотата не от шофьорската, а от другата врата, трябваше да заобиколи колата от другата й страна, което щеше да го изложи на убийствен обстрел.
— Къде са ключовете за колата под наем? — попита Холидей.
— В чантата ми — отвърна Пеги.
Истинско чудо бе, че продължаваше да носи чантата си на рамо. Ключът за тойотата имаше вграден електронен зумер. Холидей погледна над рамото на Пеги, устремил поглед към връзката ключове, окачена на гвоздея. Там нямаше ключ за автомобил. Той затвори очи за секунда, опитвайки се да си представи мига, в който влязоха в двора на Кар-Харис.
Дали прозорецът на ландроувъра бе свален, или вдигнат? Дали човек като Кар-Харис би оставил автомобила си отключен, или пък би го заключил? Трудно му бе да прецени. Всъщност нямаше значение. Бездруго не разполагаха с кой знае колко варианти, а и времето им изтичаше. Професорът бе спуснал резето на входната врата — Холидей бе чул старецът да го спуска, след като ги бе поканил в дома си.
А може би никога не бе използвал тази врата. Може би бе влизал в къщата през кухнята. Много хора постъпваха така. Това бе провинциалната версия на влизането през гаража. Холидей погледна вратата. Нямаше резе. Замисли се. Трябваше да вземе предвид толкова много фактори, че главата почваше да го боли. Приливът на адреналин в собственото му тяло не отслабваше. Пое си дълбоко дъх и го изпусна бавно. Вероятно лошите в момента се прегрупираха. Сега или никога.
— Прави каквото ти кажа! — нареди той на Пеги.
Обясни й плана си и след по-малко от две минути открехна приведен вратата на кухнята. Ослуша се. Не долови нищо освен вятъра, който шумолеше в листата на дърветата и папура покрай малкото езеро — сухите стъбла тракаха като кастанети.
В съзнанието му изведнъж нахлу стар спомен: зловеща сцена от един потънал в мрак киносалон преди много, много години. Гледаше филма „Фотоувеличение“ и актьорът Дейвид Хемингс стоеше на един потънал в тишина паркинг, чуваше същия призрачен повей на вятъра и се чудеше дали току-що не е станал свидетел на убийство. Микеланджело Антониони бе заснел филма през 1966 г. и в съзнанието на всички се появяваха онези тревисти хълмчета в Далас. Осъзнаваш, че след частица от секундата нещата ужасно ще се объркат и животът ти ще се промени завинаги. Холидей премигна на следобедното слънце и се опита да прогони внезапно обзелото го чувство, че ще се случи нещо ужасно и неизбежно. Не успя.
Ослуша се, мускулите му се напрегнаха. Нищо, съвсем нищо. Пое дълбоко въздух и задържа дъха си, после отвори рязко вратата, изправи се и хукна през откритото пространство, без да изпуска от поглед Пеги, която го следваше по петите.
— Сега! — извика Холидей.
Пеги натисна пластмасовото бутонче на ключа на взетия под наем автомобил. Чу се силно бипкане, когато вратите на тойотата, паркирана от другата страна на ландроувъра, се отключиха.
Звукът разконцентрира невидимите стрелци, накара ги да се обърнат към тойотата и да обсипят вратите, калниците и прозорците й с бързи безшумни откоси. Пеги се втурна вляво след Холидей и двамата се хвърлиха в роувъра — той зад волана, тя на задната седалка.
Холидей завъртя ключа и премести лоста на автоматичната скоростна кутия на задна. Застана колкото се може по-вдясно, приведе глава и натисна рязко педала за газта.
Роувърът се изстреля назад, а Холидей изви волана почти на сляпо, завъртя се леко в седалката, за да надникне през предното стъкло, обхвана с поглед двора на старата ферма, включи скоростния лост в позиция D, натисна отново газта и колата полетя напред, докато куршумите се забиваха в задния й капак.
Един куршум пръсна задното стъкло и прелетя на педя от главата му, но за стрелците вече беше прекалено късно. Холидей рязко завъртя волана наляво, роувърът поднесе за миг, ожули дърветата от срещуположната страна на алеята и едва не пропадна в канавката, която Холидей не бе забелязал. Той изви волана наляво, овладя автомобила, върна се на алеята и продължи по нея. Сетне пое към главния път, от който ги деляха стотина метра. Рискува и хвърли поглед през рамо. Никой не ги преследваше.