Тя се върна в банята, затвори вратата и след броени секунди той чу плискането на душа. Допи кафето и излезе от стаята, като не пропусна да заключи. Слезе долу по елегантната вита стълба и мина през няколко свързани коридора преди най-сетне да се озове в ресторанта на хотела. Помещението бе малко, боядисано в натрапчиво червено. Червени стени, червен килим, червена кожена тапицерия на столовете. Няколкото прозореца предлагаха изглед към оживения сутрешен трафик около парка.
Беше почти единайсет и помещението бе съвсем празно, с изключение на седналия в един ъгъл възрастен свещеник, който пиеше кафе и четеше „Католически седмичник“. Холидей се настани на маса до един от прозорците; ставите го боляха от нощта, прекарана на прекалено мек матрак.
Мигом се появи сервитьорка, облечена във възможно най-идиотската ирландска интерпретация на униформата на френска домашна прислужница, чак до украсените с безброй воланчета престилка и миниатюрна шапчица. Табелката с името й уведомяваше гостите на хотела, че се казва Надин. Имаше продълговато като на гризач лице и прошарена коса, сплетена на стегнати африкански плитчици. Ефектът от тях бе аналогичен на ботокс, тъй като опъваха кожата на челото й и извиваха по болезнен начин дебелите й тъмни вежди, които преливаха в една над дългия й нос. Отдавна бе прехвърлила петдесетте и изглеждаше безкрайно отегчена. В лявата си ръка носеше термокана, пълна с кафе — държеше я като оръжие.
— Още ли предлагате закуска? — попита Холидей.
— Ирландска или континентална? — отвърна тя. — Имайте предвид, че тази сутрин няма грейпфрути. — Зловещата нотка в провлачения й дъблински говор накара предупреждението за грейпфрутите да прозвучи като бомбена заплаха.
— Ирландска — каза Холидей. — Две, моля. Племенницата ми ще слезе след няколко минути.
— Племенница, а? — усъмни се сервитьорката.
— Точно така — каза Холидей.
— Американци сте, нали? — попита Надин.
— Точно така — отвърна Холидей, като полагаше усилия да задържи вежливата усмивка на лицето си, макар да не му беше никак лесно. По време на началното обучение в Уест Пойнт някои от сержантите инструктори бяха по-любезни от тази сервитьорка.
— Така си и мислех — изсумтя ирландката. Завъртя се на токчета и излезе от салона, като преди това спря да долее кафе на свещеника. Така и не предложи на Холидей.
Пеги се появи след няколко минути, тъмната й коса бе разрошена и влажна от душа. Видя Холидей, заобиколи няколко маси и седна срещу него.
— Умирам от глад — заяви тя. — Осъзнаваш ли, че за последен път се хранихме в самолета?
— Поръчах и за двама ни. Сервитьорката не ни даде голям избор, така че се спрях на ирландска закуска.
— В Англия това означава яйца и чипс — отвърна Пеги.
— Мисля, че ирландската закуска е още по-странна — каза Холидей.
Сервитьорката се появи няколко минути по-късно с по една огромна чиния във всяка ръка. Остави ги пред Холидей и Пеги.
— Мили боже! — възкликна Пеги при вида на своята ирландска закуска. В чинията й имаше две яйца на очи, които плуваха в неопределена на вид мазнина, грейнала във всички цветове на дъгата. Периферията на белтъците наподобяваше прегоряла хрускава дантела, сред която се мъдреха влажните наситенооранжеви очи на жълтъците.
Отстрани на яйцата бяха разположени купчинка печен боб, загребан като с лъжица за сладолед, две сбръчкани резенчета бледорозов бекон, друга купчинка от навързани като синджир вурстчета, няколко пържени гъби в съседство с полуразтекъл се резен пържен домат, истинска планина от пържени картофи и две пържени кръгчета с неизвестен състав и размерите на сребърен долар, едното черно, другото бяло.
— Какво е това? — попита Пеги и посочи двата резена с размерите на монета.
— Черен пудинг и бял пудинг, госпожице — обясни сервитьорката.
— А какво е черен пудинг?
— Свинска кръв и овесено брашно, госпожице — каза сервитьорката; произнасяше думата „кръв“ като „крув“.
— А белият пудинг? — попита Пеги.
— Свинско месо и лой — обясни жената, облечена като френска прислужница. — Едно време използваха овчи мозък, но откакто се появи проблемът с лудата крава, се страхуват да го правят заради скрейпито16 по овцете. Хубаво беше едно време — добави тя, сякаш липсата на заразен със скрейпи дегенерирал овчи мозък е ужасна кулинарна загуба.
— А! — възкликна Пеги.
16
Скрейпи — бавно прогресиращо заболяване по овцете и козите, предизвикващо дегенерация на централната нервна система, сходно е с т.нар. „луда крава“ при говедата и болестта на Кройцфедд-Якобс при хората. — Б.пр.