И тримата бяха преживели войната и бяха избегнали сериозни проблеми с правосъдието. Кис бе изчезнал безследно, а Райнхарт бе създал музей на каменната епоха, който процъфтяваше и в наши дни и се намираше недалеч от мястото, на което Холидей и Пеги щяха да слязат на брега на Бодензее. В крайна сметка обаче и той бе изчезнал от общественото полезрение. След капитулацията на Италия през 1943 г. Маури успял да изчисти реномето си и продължил да заема предишната си длъжност на директор на археологическите разкопки в Помпей чак до смъртта си през 1960 г.
Холидей започна да се рови още по-надълбоко и да следва линковете, които го отвеждаха от един интернет сайт към друг. Така в крайна сметка откри общото звено, което свързваше и тримата: били членове на тайно общество, създадено от бившия цистерциански монах Йорг Ланц фон Либенфелс. Името на тайното общество, основано през 1907 г. в замъка Верфенщайн, било Орден на новите тамплиери. Първоначално орденът избрал за своя емблема обърнатата надясно червена свастика, но по-късно приел официалния символ на „Аненербе“: меч с оградено от златна лента или примка острие, заобиколено от рунически знаци. А това бе същият символ, който Холидей бе видял татуиран на ръката на мъртвеца в дома на Кар-Харис.
Изображението, появило се на екрана, накара Холидей да спре за миг и да помисли. Възможно ли бе да съществува подобен мистериозен фолклор? По-скоро символът отново бе влязъл в употреба и отново за нечии зловещи цели.
След войната Орденът на новите тамплиери преминал в нелегалност, но през 50-те години възкръснал във Виена, когато негов приор станал бившият офицер от СС Рудолф Мунд. Мунд посветил почти двайсет години от живота си на опити да възкреси организацията, но се провалил. Никой не се интересувал от нацизма, мястото му на враг №1 било заето от комунизма.
Холидей продължи да рови по-надълбоко и по-надълбоко. Проследи тънката нишка, оставена от Мунд, и в крайна сметка успя да го свърже с друг офицер от СС, който по време на войната бил негов командир — групенфюрер или генерал-лейтенант Луц Келерман. Келерман също бил член на Ордена на новите тамплиери, а освен това и близък приятел на Хайнрих Химлер, шефа на СС и Гестапо, който на свой ред финансирал проучванията на Едмунд Кис и Ханс Райнхарт. Така всички се оказаха свързани по някакъв начин.
След 1945 г. Келерман изчезнал, като най-вероятно успял да избяга, използвайки каналите за спасяване на нацистки престъпници, организирани от Ватикана и с помощта на полумитичната ОДЕССА, Organisation der ehemaligen SS-Angehörigen, или Организацията на бившите офицери от СС.
Семейството на Келерман, което тачело свято неговата памет, се сдобило с богатство и обществено признание като износители на селскостопански машини в Бразилия и Аржентина. От години се носели слухове, че бившият генерал от СС избягал в Южна Америка с плячкосани злато и бижута, които стрували цяло състояние, но никой не успял да открие неопровержими доказателства.
Синът на Келерман, Аксел, направил неуспешен опит за политическа кариера в следвоенна Германия, но дори ултрадясната Републиканска партия отказала да го приюти в редиците си. Аксел Келерман, който днес отдавна бе прехвърлил петдесетте и се представяше като „Фон Келерман“, управляваше семейния бизнес от замъка на предците си, разположен недалеч от Фридрихсхафен.
Фридрихсхафен бе малък град с шейсетина хиляди жители, препитаващи се благодарение най-вече на двата стълба на местната индустрия — възродените заводи „Цепелин“ и „Фридрихсхафен АГ“, производител на трансмисии за селскостопански машини и тежко оборудване. На пръв поглед градът изглеждаше приятна модерна туристическа дестинация, разположена далеч от оживените промишлени центрове като Мюнхен, Щутгарт или зоната Рейн-Рур, но градът край Бодензее криеше далеч по-мрачно минало.
По време на Втората световна война заводите на „Цепелин“ произвеждали части за ракетите Фау-2 с помощта на работна ръка или по-скоро роби, осигурявани от филиала на концентрационния лагер „Дахау“, разположен в покрайнините на града. По-голямата част от стария градски център била напълно унищожена по време на бомбардировка на 20 юни 1943 г.