Залата изобилстваше със свидетелства за различни членове на фамилията, но нямаше и следа от съществуването на групенфюрера от СС Луц Келерман.
— Като че ли никога не е имало Втора световна — промърмори Пеги.
До отворената врата, която отвеждаше в друга зала, бе поставена висока стъклена витрина, посветена на съвременните представители на рода. Сред експонатите имаше умалени модели на селскостопански машини, произвеждани от „Келерман АГ“, модел на патентовано устройство за засяване на зърно и поне половин дузина фотографии на Аксел Келерман: Аксел на благотворителен банкет с русокоса телевизионна актриса под ръка, Аксел край легло в детска болница, Аксел с прочута холивудска звезда на снимачната площадка, Аксел във водолазен костюм на борда на яхта някъде в Карибско море.
Беше висок и слаб, но атлетичен и представителен. Лицето му бе издължено, брадичката — остра, а черната му коса растеше V-образно към челото. Имаше дълъг аристократичен нос, дълбоко разположени пронизващи очи и добре очертани чувствени устни, които изглеждаха прекалено женствени за тези високи скули. В него имаше нещо, което смътно напомняше за вампир, нещо, което привличаше и отблъскваше едновременно.
Отсъстваше класическият семеен портрет, нямаше снимки нито на съпруга, нито на деца. Една от фотографиите представяше Аксел Келерман в ловджийски костюм с пушка в ръце и елегантно червеникавокафяво ловно куче до него. В далечината, но леко разфокусирана, се виждаше господарската къща, в която Пеги и Холидей се намираха в момента.
— Изтрил е баща си от семейната история — отбеляза Холидей.
— След като Шварценегер18 го направи, защо и Аксел Келерман да не постъпи по същия начин? — отвърна Пеги.
Напуснаха залата и се озоваха пред широката вита стълба, която водеше към втория етаж.
— Не мога да повярвам — каза Холидей и се обърна към централното фоайе. Сгъна брошурата и я пъхна в страничния джоб на сакото си. — От всичко, което прочетох в интернет, стигнах до извода, че старият Келерман сякаш се е преродил в образа на Аксел: същите политически убеждения, същите милитаристични възгледи. Бих очаквал това място да е превърнато в светилище, посветено на генерала.
— Решил е, предполагам, че не може едновременно да парадира с нацисткото минало на семейството и да продава селскостопански машини — каза Пеги, когато отново се озоваха навън. — Типичната немска практичност.
— Не го вярвам — повтори Холидей. Двамата тръгнаха по алеята към паркинга. — Всичко това е фалшиво, мимикрия, която прикрива истинския Аксел Келерман. Убеден съм, че разполага със свой вариант на пещерата на Батман.
— Но къде? — зачуди се Пеги.
Холидей сви рамене, извади ключа, натисна копчето за отключване на вратите и призна:
— Нямам представа.
Качиха се в пежото. Пеги закопча колана си и се усмихна.
— Време е да покажа на какво съм способна.
„Гастщете Барин-Бар“ бе старомоден rathskeler, което означаваше бирария, разположена в мазето или в избата на някоя сграда. В случая ставаше въпрос за заведение, заело приземния етаж на стара сграда, разположена досами железопътната гара на Фридрихсхафен, на една пряка от крайбрежната улица. Пеги откри това място след кратък разговор със служителя на рецепцията в хотела и след като даде щедър бакшиш на възрастния, оклюмал на вид носач на багаж в салона на гарата.
Наподобяващият пещера ресторант и бар бе слабо осветен, а стените му, покрити с дървена ламперия, бяха украсени с препарираните глави на различни животни, предимно озъбени глигани със стъклени очи и елени с вяло изражение и огромни рога. В далечния край на салона бяха окачени главите и на два козирога с огромни рога, а високо над бара бе монтирана меча глава с раззината паст и гневен поглед. Холидей се усмихна — и той щеше да изглежда разгневен, ако някой поставеше главата му в някой бар. Заведението вонеше на бира, кисело зеле и пържено месо.
Беше следобед, така че салонът бе почти празен. На една от масите до стълбите се бе настанило семейство японски туристи: обядваха братвурст с пържени картофи, шепнеха си тихичко и тайничко щракаха с лъскавия си малък цифров фотоапарат. Край слабо осветения бар се бе свил дебелак, чиито дебели пръсти бяха прегърнали собственически голяма халба бира.
18
Густав Шварценегер, бащата на актьора и бивш губернатор на Калифорния Арнолд Шварценегер, е бил полицейски служител през 30-те години в Австрия, подал е молба за членство в нацистката партия още преди присъединяването на страната му към Германия, кандидатствал е да постъпи и в нацистките щурмови отряди СА. По време на Втората световна война се е сражавал на Източния фронт, където е удостоен с Железен кръст. Въпросът за баща му е повдиган многократно по време на политическите кампании на Арнолд Шварценегер и в крайна сметка актьорът поръчва разследване, което установява, че Густав не е извършвал военни престъпления, нито е участвал в репресии срещу цивилни. — Б.пр.