— Чудесно място — отбеляза Холидей, след като си избраха маса и се настаниха. — Умееш да ги избираш, Пег.
— Ако пътуваш колкото мен, бързо ще научиш, че най-подходящото място да получиш каквото искаш — да купиш оръжие, да се свържеш с местните крадци, да наемеш проститутка и най-вече да получиш информация — е барът, който се намира най-близо до гарата. Мястото, където идват старите тарикати, за да побъбрят и да пийнат. Независимо дали става въпрос за Тимбукту или за Тънбридж Уелс, принципът е един и същ.
— В Тимбукту има ли железопътна гара? — подразни я Холидей.
Пеги въздъхна.
— Разбираш какво искам да кажа. Ако търсиш информация за нашия приятел Келерман, това е мястото, където ще я откриеш.
От кухнята излезе сервитьорка с разрошена коса и традиционна носия или по-скоро рокля, наречена дриндъл, забеляза Холидей и Пеги и дойде при тях. Не се поколеба нито за миг, а направо заговори на английски.
— Какво ще обичате?
— Две бири, „Августинер Брау“ — каза Пеги.
— Нещо друго, госпожо?
— Търся Рудолф Драбек — отвърна тя. Това име й бе съобщено от стария носач на гарата.
— Какво искате от Руди — предпазливо попита сервитьорката.
Пеги извади червеникавокафява банкнота от петдесет евро, остави я на масата и каза:
— Местен колорит.
— Was? — не разбра сервитьорката.
— Информация — обясни й Пеги.
Сервитьорката ги изгледа преценяващо, после им обърна гръб, отиде до бара и каза нещо на мъжа, който се беше привел над бирата си. Той се обърна и погледна Холидей и Пеги. Пеги му кимна, вдигна банкнотата и я размаха във въздуха.
Беловласият старец взе халбата си и прекоси салона, за да дойде при тях. Когато мина покрай масата на японците, те леко се отдръпнаха. Старецът застана край масата им, отпи голяма глътка бира и зачака, без да откъсва помътнелия си поглед от парите в ръката на Пеги.
— Ja? — попита той. Имаше дрезгав глас, натежал вероятно от прекалено многото алкохол, изпит в продължение на прекалено много години.
— Sprechen Sie Englisch?
— Разбира се — отвърна той, при което се олюля лекичко, след което изсумтя. — Че нали днес всички говорят английски? Аз поназнайвам и руски. Даже малко италиански. — И сви рамене.
— Защо не седнете, господин Драбек? — покани го Холидей.
— Господин Драбек беше онази свиня баща ми, учителят, който преподаваше на отвратителните rotznasigen хлапета. Наричайте ме Руди — каза старецът горчиво. — Така правят всички. — Сви рамене и седна.
Холидей го огледа набързо. Беше нисък и пълен, с неподстригана посивяла брада с черни косъмчета тук-там. Косата му бе несресана и немита, достатъчно олисяла на темето, че да разкрие розовата му кожа. Лицето му бе кръгло, бузите увиснали, а воднистите му сини очи изглеждаха помътнели зад очилата с пластмасова рамка.
Подобният му на луковица нос бе осеян със спукани капиляри, а лицето му бе червендалесто, като лице на човек, който страда от прекалено високо кръвно налягане. Беше облечен в измачкан стар костюм, кафяв на цвят, протрит от носене. Бялата му риза бе прана сигурно хиляда пъти, а яката й бе посивяла безвъзвратно. Отблизо се долавяше мирис на цигари и пържен лук. Изглеждаше прехвърлил осемдесетте, което означаваше, че по време на войната е бил на двайсет или там някъде.
Сервитьорката се появи отново, за да поднесе на Пеги и Холидей бирата във високи стъклени чаши.
— Една и за него, ако обичате — каза Пеги, като повдигна своята бира и кимна към стареца.
— Nein — отвърна бързо Драбек и заговори на сервитьорката на немски. — Kulmbacher Eisbock. Ein Masskrug, bitte, und ein Betonbuddel Steinhäger.
— Моля? — попита Пеги. Гимназиалните й познания по немски се ограничаваха със Sprechen Sie Englisch?
— Ein Masskrug е литър — обясни сервитьорката с усмивка. — Steinhäger е марка джин. Иска цяла бутилка.
— Цяла бутилка?
— Така казва — отвърна сервитьорката.
— Und ein Strammer Max — добави старецът и намигна усърдно.
Пеги се обърна към сервитьорката.
— Сега иска сандвич. Leberkäse, мисля, че го наричате свински дроб със сирене, едно пържено яйце отгоре, а хлябът да е леко препечен.