— Днес в замъка не видяхме и следа, че Луц Келерман някога е съществувал. В музея не се споменава името му, няма снимка, нищичко.
Драбек се засмя отново, после изсумтя:
— Keineswegs! Разбира се, че няма да има! За Германия Хитлер беше като лош сън, кошмар, който искаха да забравят колкото се може по-бързо. И аз бих искал да го забравя, ако беше възможно. — Напълни чашата си и я изпи на един дъх.
Носът му потече и той го избърза с ръкава на сакото си. Очите му бяха овлажнели, в тях напираха сълзи.
— Във Фридрихсхафен се произвеждаха само дирижабли клас „Хинденбург“. Цепелини, а не смъртоносни Raketen. Това беше град на момчета, които свиреха на алпийски рог и пееха йодел, на момичета, които приготвяха Apfelstrudel, и на бузести пухкави бебета. Днес светът е различен и в него няма място за истории, свързани с Konzentrationslager или за хора като обергрупенфюрер Луц Келерман.
— Синът очевидно не е забравил баща си — вметна Холидей.
— Не, разбира се, много добре го помни, само че го крие — каза Драбек.
— Какво крие? — попита Пеги.
— Нещата на баща си, Gegenstände mit Nostalgiewert — не знам как е на английски.
— Nostalgiewert. Носталгия?
— Спомени? Вещи, свързани с него?
Драбек сви рамене.
— Egal welche — изсумтя той. „Както и да е.“
— Медали, униформи, такива неща — подсказа му Холидей.
— Ja, точно така — отвърна Драбек. Очите му зашариха неспокойно. Едно бе да разказва за себе си и за своя живот, съвсем друго бе да разкрие тайните на своя господар.
— Значи има място, което е посветил на паметта на своя баща — притисна го Пеги.
Драбек сведе поглед към празната си чаша, сви устни, после каза бавно:
— Ja.
Холидей улови погледа на Пеги и потърка палец и показалец. Тя кимна, бръкна в чантата си и извади бледозелена банкнота от сто евро.
Сгъна я на две и я плъзна по масата, като побутна лекичко чашата на Драбек. Старецът се поколеба за секунда, после пръстите му придърпаха лекичко банкнотата до ръба на масата и тя изчезна в джоба му.
— Къде? — попита Пеги настойчиво.
Отново колебание и отново продължило не повече от секунда. После Драбек облиза устни и заговори:
— Има едно място…
14.
— Трябваше да вземем пистолет — каза Пеги.
Двамата с Холидей лежаха досами ръба на стръмния склон, надвесен над замъка Келерман, който се издигаше насред широката поляна в равнината. С помощта на току-що закупения бинокъл Холидей успя да различи характерния розов блясък на газоразрядните живачни лампи с високо налягане; да, дори в пълен мрак замъкът щеше да грее ярко осветен като за холивудска премиера.
— Оръжията са глупаво нещо — каза Холидей и свали бинокъла. — Някой може да те простреля само защото си въоръжен.
— Странно разсъждение от един стар войник.
— Войникът никога няма да стане стар, ако надценява силата на огневата мощ — отвърна той. — Не бива да носиш оръжие, освен ако не си готов да убиеш някого, а точно в този момент нямам желание да убивам никого.
Пеги се намръщи.
— Док, не съм първокурсничка в Уест Пойнт! Не ми изнасяй лекции! Просто реших, че не би било зле да разполагаме с някакво оръжие, в случай че този тип Келерман е отговорен за убийството на професор Кар-Харис и опожаряването на дома на дядо.
— Не може да сме сигурни в това — възрази Холидей.
— Но изглежда логично. В противен случай нямаше да сме тук.
— Изказването на предположения, които не са подкрепени от доказателства, е причина, довела до избухването на много войни — каза Холидей. — Повтарям, пистолетът е лоша идея.
— Пак говориш назидателно, Док.
— Професионална деформация.
Той отново огледа територията на замъка. Нищо не помръдваше. Преди около час бе минал един микробус, за да докара новата смяна охранители. Осем въоръжени униформени мъже, всичките високи, здрави, млади и определено с арийска външност. Явно Аксел Келерман не бе сред работодателите, които вярват в равните възможности. Осмината мъже от предната смяна се качиха в микробуса и той замина.
Двайсетина минути по-късно се появи висок тъмнокос мъж, облечен в скъп костюм, със зелена тиролска шапка, украсена с четчица от свинска четина. Качи се в голям черен мерцедес седан и се отправи към Фридрихсхафен. Възможно бе това да е самият Аксел Келерман, но Холидей не беше сигурен.