Паркингът пред замъка беше празен.
Холидей насочи бинокъла наляво. В далечния край на склона, на разстояние около двеста метра, скрити донякъде зад борова горичка, се издигаха руините на стария замък. В спускащия се мрак очертанията му наподобяваха праисторически мегалити. Скалната издатина, върху която се издигаше замъкът, бе оградена с автентичната защитна стена, или поне с това, което бе останало от нея: четириметрова купчина ронещи се камъни и хоросан.
Отвъд стената се издигаше цитаделата с форма на огромен зъб, каменната крепост, разположена някога в сърцето на замъка, защитена от ров и подвижен мост, последният защитен рубеж на старите графове Келерман-Пинцгау.
Пеги извади от чантата си лъскав фотоапарат с размерите на цигарена кутия и направи няколко бързи снимки на руините.
— Какво правиш? — попита Холидей.
— Панорамни снимки.
— Ние сме нарушители, навлезли незаконно в частна собственост, не снимаме документален филм.
— Нарушители, бракониери, кинаджии, кой го е грижа? Правя си снимки и нищо повече, Док!
Обърна фотоапарата към Док и натисна копчето.
— Светкавицата не е включена — каза той. — Нищо няма да се получи.
— Глупости! — възрази Пеги. — Това нещо прави снимки и на лунна светлина. Добре дошъл в ерата на цифровите технологии, старче!
Холидей вдигна отново бинокъла и го насочи към замъка. Отново никакво движение. Единственият звук, който долавяше, бе лекият повей на топлия вятър, долитащ откъм гората.
— Добре — тихо каза той. — Задачата е ясна. Вървим приведени, така че силуетите ни да не се очертават на хоризонта; не искаме някой пазач, излязъл навън да изпуши една цигара, да ни забележи. Вървим към барбикана.
— Към кое?
— Кулата над портата, онова голямо квадратно нещо.
— Ясно!
— Тръгвай!
И тя тръгна. Той я последва след трийсетина секунди, като тичаше приведен.
Стигнаха старата кула и спряха. Дворът зад нея изглеждаше празен, потънал в мрак. Нищо не помръдваше. Някъде отдалеч долетя приглушеното тракане на колелата на преминаващ влак.
— Може би Драбек ни е пратил за зелен хайвер — предположи Пеги. — И само си губим времето.
— Притесняваш ли се?
— Чувствам се малко като престъпничка.
— Чак престъпничка едва ли. По-скоро нарушителка или бракониерка.
Изчакаха минута-две, за да успокоят дишането си.
— А сега какво следва? — попита Пеги.
— Пак ще тичаме — отвърна Холидей. — Към втората кула пред рова. Там ще минем по моста и ще влезем в цитаделата.
— Този път ти си първи — каза Пеги. — Ще дадем път на възрастта пред красотата.
— Както кажеш — съгласи се Холидей, направи няколко крачки, заобиколи кулата и надзърна към вътрешния двор. На броени метри от него се издигаха каменните руини, останали от резиденцията, която господарят на замъка използвал в мирни дни. Отвъд нея забеляза кръгла купчина камъни, най-вероятно от стар кладенец, а зад него — на десетина метра встрани — се издигаше централната кула, чиито двайсет и пет метрови стени се бяха извисили към нощното небе.
Останалата част от двора бе обрасла с трева и плевели. Нямаше и следа от пазач или случаен посетител. По земята не се виждаше нито едно боклуче, фас или кутийка от бира. Явно Келерман управляваше имението с желязна ръка. Холидей пое дълбоко въздух, изпусна го бавно, после хукна през двора и не спря, докато не се озова на сигурно място в сянката на портата на централната кула. След секунди Пеги дотича при него с дългите си крака, преметнала чантата си през рамо.
— Добре — каза тя. — А сега накъде?
Холидей погледна нагоре. Видя редицата дупки, пробити в каменния навес над портата. Дупки убийци, използвани за изливането на врящо масло върху обсадилите кулата врагове.
Тесен насип от пръст прекосяваше защитния ров. Преди векове подвижният мост бил изработен от дърво, а ровът бил пълен с вода и забити в дъното му остри колове — средновековна версия на съвременните противотанкови заграждения със задача да възпрепятстват придвижването на обсадни машини или сапьори, които да подкопаят и минират стените.
Холидей се зачуди кой ли е бил тук преди тях. Подобни места бяха наситени с история, те бяха самата история, окъпани в кръв, разрушени и в крайна сметка забравени. Кои ли рицари в железни доспехи бяха преминали през тази порта, кои ли принцове и крале?