Разбира се, Холидей също бе воювал, при това не в една война, а във всички от Виетнам до Ирак и Афганистан, плюс няколко въоръжени конфликта между тях. Имаше ли участието му в тях някакво значение, или пък това на мъжете, загубили живота си пред очите му в онези ужасни самотни места? Съзнаваше, че отговорът е „не“. Афганистанците продължаваха да отглеждат опиумен мак, в Ирак продължаваше да тече петрол, оризът продължаваше да расте в нивите около Дананг, а бебетата в Могадишу продължаваха да умират.
Разбира се, работата не бе в това. Войниците не бива да разсъждават по този начин, те са обучавани да не го правят. Именно за тази цел съществуват места като Уест Пойнт: за да се погрижат следващото поколение офицери от армията на Съединените щати да изпълнява безпрекословно заповедите на своите командири, защото ако спреш или се поколебаеш достатъчно дълго, за да зададеш някой въпрос, врагът най-вероятно вече ще е пратил куршум в главата ти.
Холидей се усмихна сам на себе си и слезе по стъпалата. Толкова много войни, толкова много битки, а единственото раняване, отнесло окото му, бе причинено от остър камък, изхвръкнал изпод гумите на неговия хамър в покрайнините на Кабул. Загубата на окото му бе струвала участието във военни операции и в крайна сметка го бе довела тук. Такива са превратностите на войната.
Прекоси Тейър Роуд и тръгна по алеята, която пресичаше плаца по диагонал. Покрай него претичаха двама кадети — поспряха само колкото да му изкозируват стегнато. Третокурсници, ако се съдеше по нашивките им. Оставаше им още една година, преди да се отправят към някой затънтен аванпост на демокрацията. Преди много години в една далечна, далечна галактика… Холидей поклати глава. Дали Джордж Лукас си е задавал въпроса колко Люк Скайуокъровци е вдъхновил да постъпят в Уест Пойнт?
Над плаца премина хладен повей и Холидей леко потръпна. Лятото още не бе настъпило, а ветрецът носеше усещане за есен. Листата в короните на дърветата от двете страни на алеята зашумоляха, сетне странното усещане изчезна. Потръпнеш ли, значи някой заек или дива гъска е минала над бъдещия ти гроб, както гласеше едно от популярните суеверия в Апалачите. Това беше един от любимите изрази на майка му и тя често го повтаряше преди много, много години.
Холидей прекоси плаца, мина покрай статуята на Тейър5, пресече Джеферсън Роуд и продължи покрай Квартира №100, дома на началника на военната академия — бяла тухлена къща с две оръдия пред входа. Продължи към спретнатия малък комплекс от постройки в късен викториански стил и най-сетне се озова пред собственото си жилище, разположено в края на така наречената Алея на професорите, къща с две спални, построена в характерния за 20-те години на миналия век стил. Най-малкото жилище на Алеята.
Влезе в уютния си дом и сякаш се пренесе назад във времето. Беше заобиколен от дъбова ламперия с топъл цвят, стъклописи, вградени шкафове и библиотеки. Имаше дори оригинален люлеещ се стол „Морис“ и канапе в същия стил, разположени край облицованата с керамични плочки камина в дневната, а в кухнята — едноцветни шкафове и огромна порцеланова мивка. Беше превърнал в кабинет по-голямата от двете спални и сега стените й бяха отрупани с книги. В по-малката нямаше нищо друго освен легло, скрин с чекмеджета и нощна масичка. На нея бе поставена една-единствена снимка: Ейми в деня на сватбата им, застанала на плажа в Хаваите с вплетени в косата цветя. Тогава Ейми бе млада, очите й искряха и ракът не я бе покосил като студения вятър, преминал над плаца преди минути. Откриха болестта в началото на пролетта и тя отне живота й, преди да настъпи краят на лятото. Оттогава бяха изминали повече от десет години, но Холидей продължаваше да я помни такава, каквато бе на избледнялата снимка на нощната масичка, продължаваше да скърби за Ейми и помръкналата й усмивка. Съжаляваше за решението им да отложат още малко раждането на деца, защото това „още малко“ така и не настъпи и тя не остави нищичко след себе си на този свят.
Влезе в спалнята, съблече униформата си и я смени с джинси и стар суичър с инициалите USMA на Американската военна академия. Отиде до вграденото барче в дневната, наля си солидна доза „Грантс“ и влезе в кабинета си с чашата в ръка. Сложи в стереоуредбата диск на Бен Харпър и седна пред старото издраскано бюро с чекмеджета от двете страни. Включи компютъра, провери набързо електронната си поща, после отвори файла, върху който работеше в момента — популярна, но достатъчно академична книга, чието работно заглавие бе „Добре облеченият рицар“, история на оръжията и доспехите от Древна Гърция и Рим до наши дни.
5
Генерал Силванъс Тейър (1785–1872), наричан „бащата на Уест Пойнт“, е един от първите началници на американската военна академия в Уест Пойнт. — Б.пр.