— А сега какво?
— Извади пистолета от кобура му. Има едно лостче, означено със S, от лявата страна на пистолета. Натисни го надолу. Прицели се в Келерман. Ако направи нещо, което не ти хареса, натисни спусъка и не го пускай, докато се почувстваш по-добре.
— Добре — отговори тя. Наведе се над тялото на охранителя, извади оръжието му, вдигна предпазителя и се прицели в колата.
Сега Холидей насочи вниманието си към Келерман.
— Аз слизам. Ти също. Направиш ли някоя глупост, ще те убия, ясен ли съм?
— Да.
— Добре. Действай. Бавно.
Двамата слязоха от колата. Въздухът навън ухаеше на борови иглички. Лек ветрец галеше короните на дърветата. Луната изгряваше. Гората приличаше на декор от приказка.
— Заобиколи колата и застани на банкета — заповяда Холидей.
Келерман се подчини мълчаливо.
От мига, в който ситуацията се обърна в полза на Холидей, бяха изминали по-малко от пет минути.
Келерман погледна безжизнените тела на охранителите си и каза:
— Щефан има двегодишен син. Ханс се канеше да се ожени.
— Спести ми сантименталностите — каза Холидей. — Не ти подхождат.
— Ще ви убия заради това — закани се Келерман.
— Така ли? И бездруго щеше да ни убиеш — каза Холидей и се обърна към Пеги. — Претърси го. Провери за оръжие и мобилен телефон.
— Налага ли се?
— Да. Дай ми пистолета. — Тя му го подаде. Той извади пълнителя и го прибра заедно с пистолета в джоба на сакото си.
Пеги обискира Келерман. Намери айфон с логото на „Дойче Телеком“ и автоматичен пистолет „Берета Томкат“ трийсет и втори калибър.
— Претърколи приятелите си в канавката — нареди Холидей на Келерман.
Немецът го изгледа, но не каза нищо. Замъкна двете тела до канавката, която минаваше успоредно на банкета, и ги бутна в нея. После попито горчиво:
— А сега?
— А сега си тръгваме — отвърна Холидей. — Когато мине следващият патрул на Autobahnpolizei, пътната полиция, можеш да му обясниш как телата на твоите служители са се озовали тук.
Пеги пристъпи напред, погледна кръвта на предната седалка и се настани отзад. Без да изпуска Келерман от прицел, Холидей се настани зад волана и завъртя ключа.
— Ще повърна — простена Пеги немощно. — Моля те, да се махаме оттук.
Холидей завъртя волана, направи обратен завой и пое към Фридрихсхафен. Настъпи газта до дупка. Високият силует на Аксел Келерман, който се очертаваше в огледалото за обратно виждане, постепенно се стопи в мрака.
— Изгубихме снимките — каза Холидей.
— Не, не сме — отвърна Пеги от задната седалка. Бръкна в задния джоб на джинсите си, извади миниатюрно парченце пластмаса, не по-голямо от драже дъвка, и го вдигна, за да може Холидей да го види. Върху него бе изписана думата Sony.
— Какво е това? — попита Холидей.
— Нарича се карта за памет — обясни му тя. — Свалих снимките върху нея още докато бяхме в кулата на Келерман. Всичките са тук. Както вече ти казах, Док, добре дошъл в дигиталната ера.
16.
— Как си? — попита Холидей.
Обедният час пик току-що бе отминал и двамата седяха в едно кафене на открито близо до Пиаца дел Джезу Нуово в крайбрежния италиански град Неапол. Пеги отпиваше бира „Настро Адзуро“ направо от леденостудената зелена бутилка, а Холидей бе на второто си капучино.
На подноса пред тях лежаха хрупкавите остатъци от превъзходна пица маргарита. Беше горещо, яркото слънце напичаше от безоблачното синьо небе. Ехтеше воят на гъстата върволица автомобили около площада. Бяха изминали два дни от ужаса, преживян във Фридрихсхафен.
— Все още се опитвам да си обясня как стигнахме дотук — каза Пеги.
— С влак — усмихна се Холидей.
— Нямах това предвид — отвърна тя.
— Зная — тихо каза той и се огледа. В центъра на леко наклонения калдъръмен площад се издигаше богато украсеният в стил рококо обелиск, наречен Гулия дел’Имаколата, издигнат от йезуитите през XVII в., за да почетат непорочното зачатие и да ознаменуват освещаването на новата си базилика, чието име носеше площадът.
Въпросната пиаца бе историческият център на стария крайбрежен град, но отдавна бе изгубила своето значение и днес вместо с унесени в молитва монаси и свещеници от различни религиозни ордени околните улици бяха изпълнени с барове, клубове и сергии, които предлагаха пица на парче, тълпи туристи задръстваха тесните алеи, а камиони и автомобили — съседните булеварди; хвърчаха мотопеди, които тракаха като шевни машини и жужаха като комари, лавирайки опасно сред нескончаемата върволица от автомобили, въртяща се в кръг около огромния обелиск.