Бяха изминали дълъг път от онова пусто шосе в Баварските Алпи дотук.
След като оставиха Келерман в мрака, се върнаха в замъка и взеха наетия си автомобил от мястото, на което го бяха оставили от другата страна на хълма с руините. Там зарязаха мерцедеса с тялото на Руди Драбек в багажника.
Холидей ги откара до Фридрихсхафен, където пристигнаха точно навреме, за да хванат ферибота в 22:40 ч., последния за деня. След четирийсет и пет минути слязоха на швейцарския бряг на езерото и след два часа пристигнаха в Цюрих. Пеги откри денонощно интернет кафене, където разгледаха файловете в картата за памет и разпечатаха съдържанието на дневника върху деветдесет и четири листа — на всеки по две страници.
Прегледаха страниците една по една с надеждата да открият позната дума или име. Намериха това, което търсеха, в записа за понеделник, 27 септември 1943 г. Там откриха думите „Неапол“ и „Амедео Маури“, италианския археолог, който първи намерил меча при археологически разкопки сред руините на Помпей, древния град, разположен на няколко километра южно от Неапол в подножието на Везувий, огромния вулкан, който доминираше неаполитанския пейзаж.
На Холидей не му трябваше повече. Взеха сутрешния експрес за Милано, после се прехвърлиха на по-бавния нощен влак за Флоренция, града, в който някога са живели и творили Леонардо да Винчи и Микеланджело, а в наши дни — Салваторе Ферагамо, обущарят на звездите. Във Флоренция отнесоха интересуващите ги страници от дневника в местния офис на „Берлиц“ и скоро се сдобиха с превода им, след което продължиха към Неапол.
Пеги отпи от бирата и зарея поглед в кръжащия около площада трафик и гръмогласните тълпи по тротоарите. Преживяното във Фридрихсхафен бе оставило своя отпечатък върху младата жена. Тя изглеждаше уморена, изчерпана, потисната. Холидей не бе изненадан, той също не се намираше в кой знае колко по-добра форма. От началото на това безумно приключение бе станал свидетел на убийството на петима души, като лично бе отговорен за насилствената смърт на трима от тях. Тук не ставаше въпрос за това дали те я заслужаваха, или не; важното бе друго — че тъкмо той бе отнел живота им. Ръцете му бяха изцапани с кръв и отговорността за случилото се му тежеше като воденичен камък.
— Искаш ли да се откажем? — попита Холидей.
Пеги се обърна смаяна към него.
— Какво?
— Искаш ли да се откажем? — повтори той. — Можем да спрем още сега, в този миг, знаеш го. Да се качим на самолета и да се приберем. Утре сутрин можем да закусим у дома.
Тя се намръщи и пак отпи от бирата. Остави я на масата и зачовърка етикета й с нокът.
— Аз не съм като теб — каза най-сетне. — Не съм войник. Виждала съм ужасни неща, но през обектива на фотоапарата, никога не съм била пряко засегната.
— Повярвай ми, аз се чувствам по същия начин — отвърна Холидей.
— И тези ужасни неща не са приключили — каза тя. — Нали?
Холидей сви рамене.
— Има една стара поговорка от времето на бурбонските крале — Vedi Napoli e poi muori. Виж Неапол и умри. — Замълча и отново сви рамене. — Лошите неща пораждат лоши неща, една битка води до нова битка, войната води до нова война. Няма никаква гаранция, че няма да се изправим пред нови премеждия.
— Ами Келерман?
— Какво Келерман?
— Той знае какво пише в дневника на баща му. Той е замесен. Едва ли ще му е трудно да ни открие. — Холидей кимна. — И няма да се откаже.
— Тогава и ние няма да се откажем.
Подкараха яркочервения „Фиат 500“ към вътрешността на страната, по-далеч от залива на Неапол, заобиколиха безмълвния конус на заспалия Везувий, сетне се насочиха към хълмовете на Кампания. Около тях се нижеха добре поддържани лозя, овощни градини с орехи, лешници и кайсии, маслинови горички на преклонна възраст. Предполагаше се, че цялата област се контролира от камората, неаполитанския аналог на сицилианската мафия, но тук нямаше и следа от подобно нещо.
Трудно им бе да си представят този красив пасторален пейзаж като зона на военни действия, но на 9 септември 1943 г. Съюзниците дебаркирали на плажовете край Салерно, град, разположен на осемдесет километра южно от Неапол, и към средата на месеца започнали да настъпват към вътрешността на страната, докато германската армия, командвана от Алберт Кеселринг, бавно отстъпвала на север.