Според дневника на 28 септември Луц Келерман, начело на малък елитен отряд от 1-ва СС дивизия „Адолф Хитлер“, пристигнал в градчето Нола, разположено на трийсетина километра североизточно от Неапол. Отрядът разполагал с няколко бронирани коли с полуверижно задвижване с монтирани на тях тежки картечници, няколко мотоциклета Kettenrad също с вериги, половин дузина танкове „Панцер IV“ и един команден автомобил тип „Кюбелваген“ за самия Келерман. Официалната им задача била при всеки удобен случай да нанасят бързи удари по врага, да събират разузнавателна информация и да реквизират хранителни припаси, като за целта разпращали в околността тричленни патрули brandschatzen, занимаващи се единствено с плячкосване и палежи. Келерман обаче преследвал собствени цели.
След като два дни преди това се срещнал с Амедео Маури във вилата на археолога в покрайнините на Неапол, Келерман изпратил по-голямата част от хората си да въведат ред в града, а самият той, начело на взвод лично подбрани от него есесовци, отишъл на мястото, което двамата с Маури обсъдили по време на въпросната среща.
Ставало въпрос за голямо palazzo от XVII в., издържано в неокласическия стил, наречен паладин, кацнало на върха на един хълм в покрайнините на селцето Сан Паоло Бел Сито, намиращо се на километър-два южно от Нола. Дворецът, чието име било Вила Монтесано, можел да се похвали с богато вековно наследство, датиращо чак от времената на цистерцианския орден на Рицарите на Калатрава, които поддържали изключително близки връзки със своите цистерциански братя тамплиерите.
През вековете дворецът, който приличал повече на абатство, отколкото на частен дом, преминавал в ръцете ту на една, ту на друга фамилия, а по време на Втората световна война бил собственост на синьора Луиза Сантамария Николини, вдовица на Хенри Контиери, чийто чичо Никола бил архиепископ на Гаета. Връзката между църквата и тамплиерите бе ясна, но по-важното бе, че целият държавен архив на Неаполитанското кралство бил оставен на съхранение в тази вила. Ставало въпрос за общо 866 сандъка с над трийсет хиляди ценни издания и петдесет хиляди пергамента, датиращи още от XII в. и епохата на кръстоносните походи.
Според Амедео Маури сред тези документи бил и архивът на тамплиерите от влиятелната благородническа фамилия Анжу, както и един том, принадлежал на прочутия мореплавател тамплиер Руджеро да Фиоре (известен още като Роже дьо Флор и Рутгер фон Блум)24, полумитичен рицар моряк, за когото се твърди, че изнесъл съкровищата на тамплиерите от Светите земи и ги скрил на сигурно място.
Маури видял въпросната книга веднъж и прочел латинския надпис на корицата, според който думите, написани в този том, можели да бъдат разбрани единствено от човек, който притежавал истинския меч на Пелерин. Книгата била екземпляр на De laudibus novae militiae, писмото, написано от Бернар от Клерво до Юг дьо Пайен, първия велик магистър на Ордена на тамплиерите и приор на Йерусалим.
Отново според дневника Луц Келерман отишъл във вилата, срещнал се със синьора Николини, собственичката, както и с директора на складираните там архиви, някой си Антонио Капограси. Макар да били разпитани лично от Келерман, нито жената, нито Капограси признали каквото и да било въпреки заплахата му да изгори и вилата, и архивите.
Капограси твърдял, че в архивите няма подобна книга, и за доказателство показал на Келерман инвентарния списък. В него не се споменавало нито за Руджеро да Фиоре, нито за екземпляр на De laudibus novae militiae. Келерман обаче не останал удовлетворен и започнал лично да отваря сандъците, подпомогнат от своите войници, сред които бил и младият Руди Драбек.
Търсили няколко часа, но не успели да открият нищо. В дневника си Келерман споменаваше, че докато отваряли сандъците, чували артилерийска стрелба в далечината. Съюзническата артилерия настъпвала откъм Салерно, устремена към Рим и — както в крайна сметка самият генерал признаваше в дневника си — към окончателната победа. Италия била загубена, скоро и Райхът щял да падне. Въпрос единствено на време. Все по-изнервен от артилерийската канонада, която с всеки изминал час се чувала все по-ясно, Келерман наредил на хората си: Alles einaschem — Изгорете всичко!
24
Роже дьо Флор (1267–1305) е реално съществувала историческа личност, свързана и с българската история. Бил е капитан на тамплиерски кораб и флотилия, но след като при обсадата на Акра спасява единствено богаташи, е обвинен пред папата в разбойничество и вероотстъпничество. Впоследствие пиратства из Средиземноморието, след което кралят на Сицилия Фредерик III го назначава за вицеадмирал на своя флот. Участва в Анжуйско-Арагонската война, но след приключването й той и наемниците му остават без работа. Ориентират се към Източното Средиземноморие, където Дьо Флор става водач на т.нар. Каталанска (Каталунска) кампания, подпомагаща Византия в борбата й срещу турските племена в Анадола. През 1303 г. Дьо Флор пристига начело на отряд от 6500 наемници в Константинопол и се поставя в разположение на император Андроник II Палеолог. През същата година се жени за българската принцеса Мария Асенина Палеологина, дъщеря на царувалия съвсем кратко Иван Асен III и византийската принцеса Ирина Палеологина. През 1304 г. в битката край Филаделфия, Мала Азия, отрядът на Роже дьо Флор и византийската армия, предвождана от българския пълководец Хранислав (сподвижник на Ивайло, постъпил на византийска служба), разгромяват турската армия. Недоволен от възнаграждението, с което му се отблагодарява императорът, Дьо Флор започва да опустошава земите около Константинопол. За да го удовлетвори, през 1305 г. младият съимператор Михаил IX Палеолог го удостоява с титлата цезар (кесар) и го кани на пир в Адрианопол (дн. Одрин), където Роже дьо Флор е убит. Каталанците отмъщават за смъртта му, плячкосвайки цели две години югоизточните части на Балканския полуостров, събитие, останало в историята като Каталанска вендета. — Б.пр.