И те постъпили както им било наредено. Войниците от взвода струпали хартия, слама и барут в четирите ъгъла на всяка стая и ги запалили. След минути архивът бил обзет от пламъци. След по-малко от час цялата вила се превърнала в огнен ад. На следващата сутрин от Вила Монтесано останали само димящи руини и никога нямало да бъде възстановена, а Келерман си бил отишъл.
Като следваше указанията, които бяха получили от фирмата за автомобили под наем в Неапол, Холидей преведе малката червена кола през покрайнините на Нола, зави по Виа Кастел Чикала и пое през околните хълмове и поля. Заобиколиха високо кръгло възвишение, увенчано с руините на древен замък, сетне се спуснаха в малка гориста долина със стръмни склонове. Свърнаха по още по-тесния път, който излизаше от долината и свързваше Нола с Вишано, и намалиха.
— Трябва да е някъде отляво — каза Холидей, докато надничаше през прозореца. — Два големи стълба от двете страни на дълга алея.
— Защо си правим труда да идваме дотук, след като Луц Келерман е изгорил архивите? — попита Пеги.
— Защото това е единственото, което можем да направим в момента — отвърна Холидей. — Престани да се държиш като черна станция.
— Опитвам се да бъда реалистка, Док — каза тя и го удари закачливо по рамото. — Някой трябва да свали тази романтична душа, вуйчо ми Док, на земята.
Холидей забеляза нещо с периферното си зрение и намали скоростта още повече.
— Там — каза той.
Бе открил това, което търсеше: два стълба с ронеща се мазилка, наподобяващи кули, пазеха входа към занемарена обрасла с трева алея, от двете страни на която се издигаха стари маслини с разкривени клони. Холидей зави и колата заподскача по алеята, високите плевели между коловозите жулеха шасито отдолу. След стотина метра стигнаха обраслите в плевели останки от великолепната някога Вила Монтесано.
Паркираха фиата и тръгнаха да се разхождат сред купчините камъни, останали от гордото някога имение. А то, макар и в руини, изглеждаше внушително. Дворецът бил ориентиран към изток и от него се откривала панорама към околните гористи хълмове. От върха на възвишението погледът стигаше чак до съседното градче, виждаха се дори Нола и заливът на Неапол, приказно красива лазурна фантазия, която се сливаше в далечината с безоблачното синьо небе.
Тук някога бе имало терасирана градина, разположена под сводести колонади, от които днес бяха останали само натрошени камъни и гъсти шубраци. Подовете на двореца, покрити някога с красиви мозайки, бяха изпочупени и покрити с петна в резултат на шейсетгодишното излагане на природните стихии. Стаите нямаха покриви и тъй като бяха незащитени от слънцето и дъжда, фреските по стените бяха избелели и покрити с плесен.
На земята гниеха гредите от покрива, разхвърляни като разпилени кости. По трегерите на празните прозорци бяха свили гнезда мушитрънчета. Изящна пеперуда с красиви златистокафяви шарки пиеше нектар от пурпурните фуниевидни цветове на орхидея аретуза. Някъде наблизо цикада пееше тънко монотонната си песен. Нямаше вятър, въздухът сякаш не помръдваше. Един замръзнал за миг провинциален пейзаж, нарисуван сякаш от Каналето25.
Зад руините, осеяли платото на хълма, се издигаха останките на няколко спомагателни постройки, както и изоставени градини, отдавна забравени, задушени от плевели. Единствената постройка, която изглеждаше цяла и добре поддържана, бе малка градинарска барака, разположена в края на занемарените цветни лехи. В другия край на имението се издигаха няколко редици орехи, някога предпазвали Вила Монтесано от ветровете. Отвъд тях се простираха хълм след хълм, а в далечината се виждаха първите стръмни назъбени върхове на Апенините.
Холидей стоеше в средата на някогашния параклис на двореца. Стените му бяха високи само няколко педи, а част от овъгления под бе прогнила и пропаднала в избата отдолу.
Често, застанеше ли на подобни места, на Холидей му се струваше, че чува гласове от миналото, които го викат. Преди много години, докато стоеше на моста Бърнсайд в Антиетам, той сякаш почувства вибрациите от тропота на войнишки ботуши и конски подкови, докато войниците на Съюза и Конфедерацията водеха най-кръвопролитната битка в гражданската война. Докато се разхождаше по широкия елегантен булевард Шанз-Елизе в Париж, като че ли чу тежкото боботене на немските танкове. Историята май оживяваше в съзнанието му. Това тук обаче бе само едно мъртво и пусто място, дори призраците си бяха отишли.
25
Джовани Антонио Канал (Каналето) е венециански художник от XVIII в., прочут със своите пейзажи, предимно на родния си град. — Б.пр.