— Как е оцелял при пожара? — попита Пеги. — Защо Келерман не го е намерил?
— Знаете ли какво означава думата крипсис? — отвърна с въпрос брат Тимотей.
— Нещо свързано с кодове и шифри? — предположи Холидей.
— По-скоро с хитруване — отвърна монахът. — Това е способността на организма да остане незабелязан.
— Мимикрия? Камуфлаж? — попита Пеги.
— Горе-долу — съгласи се брат Тимотей. — Богомолката, наречена „мъртво листо“, напълно оправдава името си и изглежда досущ като него. Оперението на австралийския бухал, наречен „жълто-кафява жабешка уста“, се слива с кората на дърветата. Цветът на габонската пепелянка, която се среща в Африка, й помага да се слее със земята в джунглата. Това е крипсис.
Той замълча, извади резенчето лимон от чашата си и го засмука. Задъвка го за миг, после извади кората и я остави на масичката. Продължи да говори с приятния тон на професионален проповедник:
— Брат Албано беше естествоизпитател любител, поклонник на прочутия италиански колекционер Франческо Мина Палумбо. Проявяваше особен интерес към обикновения стенен гущер Podarcis muralis, добре познато нам влечуго, което се крие сред скали и камъни. Способността на това малко създание да се слива с естествената си среда го очароваше.
— Не разбирам какво общо има това с книгата. — Гласът на Пеги прозвуча леко раздразнено.
— Има — обясни й Холидей. — Това означава, че книгата е скрита на видно място.
— И кое според вас е най-видното място, на което да се скрие една книга? — попита брат Тимотей с усмивка.
— Библиотеката — отвърна Пеги.
— Именно — каза монахът и плесна щастливо с ръце. — Библиотеката на Вила Монтесано.
— Но библиотеката би трябвало да е изгоряла заедно с архивите — каза Холидей.
— Немските патрули обикаляха в района вече няколко дни, плячкосваха и палеха. Това бяха войници на мотори, които търсеха предимно храна — кокошки, телета и прочие. В деня преди опожаряването на архива, това беше 28 септември, един от патрулите дойде във вилата. — Старецът пусна бучка захар в чая си. — Не направиха нищо, само изплашиха синьора Николини, собственичката, и директора на архивите, който бе отседнал при нея, казваше се Антонио Капограси, ако не ме лъже паметта. Веднага след като войниците си тръгнаха, синьора Николини дойде в абатството, за да предупреди брат Албано. Той не можеше да върне безценните ръкописи в манастира, защото и там нямаше да са на сигурно място, затова ги скри другаде.
— Къде? — попита Пеги.
— Тук — каза брат Тимотей и потропа със сандал по каменните плочи на пода. — Под тази скромна градинска барака.
— Но вече не са тук, нали? — попита объркано Пеги и впери поглед в гладките каменни плочи под краката си.
— Разбира се, че не — засмя се монахът. — De laudibus е написан върху гевил, обработената кожа на мъртвороден или нероден червеникавокафяв елен. Това е бил най-разпространеният вид пергамент, използван в епохата на кръстоносните походи. По ирония на съдбата това е същият материал, използван за написването на най-свещените текстове и на юдаизма, като Сифрей-Тора. Ако такава книга беше останала в земята, отдавна щеше да изгние. — Монахът се усмихна. — Скрита е на сигурно място.
— Къде? — попита Холидей.
Брат Тимотей се облегна на стола си. Цикадата навън бе завършила песента си. Високо над главите им премина облак и вътрешността на бараката за няколко секунди леко помръкна. Холидей долови в далечината тътена на лятна буря. Монахът заговори отново:
— Зададохте прекалено много въпроси за момента. Сега е мой ред.
— Какво ви интересува? — попита Холидей.
— Откъде знаете за меча на Пелерин?
— Принадлежеше на вуйчо ми. Намерил го е в Бергхоф в края на Втората световна война.
— Лятната резиденция на Хитлер. — Брат Тимотей кимна.
— Точно така.
— Кой е вуйчо ви?
— Кой беше — каза Холидей. — Наскоро почина. Казваше се Хенри Грейнджър. Специалист по средновековна история.
— А на мен беше дядо — добави Пеги.