В основата на книгата бе залегнала докторската дисертация, която бе защитил в Джорджтаунския университет по времето, когато служеше в Пентагона. Оттогава бяха минали повече от десет години, а трудът му постепенно се бе превърнал в огромен епос с обема на телефонен указател и Холидей го използваше и като хоби, и като начин да ангажира съзнанието си, когато то понечеше да надникне в най-мрачните кътчета на спомените, които го преследваха понякога. Беше написал деветстотин страници, а едва бе приключил с Джон Ериксън и строителството на „Монитор“, първия американски военен кораб с изцяло метален корпус, и му оставаше още много работа преди да завърши книгата.
Интересуваше се от доспехи и брони още от времето, когато като дете си играеше със старите оловни войничета в огромната викторианска къща на вуйчо Хенри. Хенри бе дългогодишен преподавател в Нюйоркския щатски университет във Фредония, а преди това — по време на Втората световна война бил замесен в някакви потайни и страховити дела. Именно вуйчо Хенри разпали у Холидей интереса към историята и пак вуйчо Хенри успя да му издейства препоръките, осигурили му постъпването в Уест Пойнт и измъкването от интелектуалната пустиня на Осуего, щата Ню Йорк. Да не говорим, че вуйчо Хенри бе успял да го спаси от живота, прекаран в алкохолна меланхолия и отчаяние редом с овдовелия му баща, железопътен инженер от старата жп линия Ери-Лакауана, останал без работа в началото на седемдесетте.
По това време Холидей вече учеше в Уест Пойнт, а няколко години по-късно воюваше в Индокитай. Когато през пролетта на 1975 година баща му почина от дистрофия на черния дроб, двайсет и четири годишният по това време капитан Холидей от 75-и рейнджърски полк помагаше на последните бегълци да се качат на борда на хеликоптерите преди падането на Сайгон.
Холидей седна на бюрото и работи без прекъсване чак докато не стана десет и не прозвуча сигналът за угасване на лампите в казармите. Той стана, направи си чай, върна се пред компютъра и прекара следващия час в редактиране на написаното. Остана доволен, изключи компютъра и се облегна в протрития кожен стол. Възнамеряваше да отдели няколко минути, за да прелисти най-новата книга на Бърнард Корнуъл, след което да си легне.
Телефонът иззвъня. Холидей го погледна. Телефонът иззвъня втори път. Холидей почувства тежест в стомаха, а в гърлото му сякаш заседна буца. Никой не звъни в единайсет вечерта, за да ти съобщи добра новина. Телефонът иззвъня трети път. Нямаше смисъл да отлага неизбежното. Взе слушалката.
— Да?
— Док? Пеги се обажда. Дядо Хенри е в болницата „Брукс Мемориал“ в Дънкърк. И аз съм тук. По-добре ела, и то бързичко. Лекарите не смятат, че ще изкара още дълго.
— Идвам по най-бързия начин. — Разстоянието до Фредония бе около петстотин и шейсет километра, които щеше да вземе за седем часа, ако не се отбиваше никъде по пътя. Щеше да пристигне в ранни зори.
Пеги се разрида.
— Моля те, Док, побързай.
3.
— Вие сте племенникът на господин Грейнджър?
— Да. Той ми е вуйчо.
— А вие сте негова внучка? — попита адвокатът Пеги Блексток, привлекателна брюнетка, седнала от другата страна на покритото с лъскаво стъкло бюро.
— Да. По майчина линия.
— Тоест полковник Холидей се пада вуйчо на вас — каза адвокатът.
Лекият укор в гласа му като че ли внушаваше, че има нещо нередно в роднинската им връзка. Красива трийсетинагодишна жена и мрачен, свиреп на вид вуйчо, който не е точно брат, а братовчед на майка й и е на възраст, на която може да й бъде баща. Адвокатът беше типичен провинциален еснаф, самовлюбен педант, а Холидей мразеше такива типове, откакто се помнеше. След няколко години този сигурно щеше да се кандидатира за кмет.
— Така излиза — отвърна младата жена и сви рамене. — Винаги съм го наричала просто Док. Какво значение има?
— Опитвам се да подредя нещата — отвърна важно адвокатът. — Записките на баща ми по отношение на господин Грейнджър са малко… объркани, ако мога да се изразя така.