— Имало малко укрепление, наречено Льо Дестрио, разположено до крайбрежния път, но то било изоставено още преди тамплиерите да се захванат със строителството на Пелерин — отвърна професорът. — Преди две хиляди години римляните построили пристанище тук, същото направили и финикийците две хиляди години преди римляните. Когато копаели основите на Пелерин, тамплиерите открили съкровище от финикийски златни монети, чиято стойност била почти достатъчна да финансират строителството на целия замък.
— Значи не сме първите, дошли тук в търсене на съкровище? — попита Пеги с блеснал поглед.
В погледа на Вануну също проблесна искра, той се обърна и посочи назъбените склонове на планината Кармел, разположени на около три километра на запад, в другия край на тясната крайбрежна равнина.
— Извършваме разкопки в пещерите край Вади ел Мугарах още от 1951 година — обясни професорът. — Британците и янките са копали и преди нас. В момента се намираме в библейската равнина Шарон. Някои от находките са от времената на неандерталците, други са още по-стари, датирани са към началото на каменната епоха.
— Този район е бил заселен под една или друга форма открай време. Има данни, които навеждат на мисълта, че това е бил библейският Едем, описан от старозаветните пророци. — Завъртя се с разперени ръце, сякаш се опитваше да обгърне земята около себе си. — Море, равнини и планини. Всичко, за което Адам и Ева биха могли да мечтаят. — И се усмихна.
Пеги отвърна на усмивката му.
Холидей се намръщи, после въздъхна. Зачуди се дали да поговори с Пеги относно потенциалните рискове, които криеше подобна ситуация. Реши да прояви мъдрост и да си държи устата затворена, поне за момента.
Стигнаха до ограда от ръждясала бодлива тел, която пресичаше тесния полуостров от край до край. На всеки четири-пет метра бяха поставени избелели червени надписи на иврит, арабски и английски:
ОПАСНО ЗА ЖИВОТА — ВОЕННА ЗОНА
ВСЕКИ, КОЙТО ПРЕМИНЕ ИЛИ ПОВРЕДИ ОГРАДАТА,
ИЗЛАГА ЖИВОТА СИ НА ОПАСНОСТ
Нямаше удивителни знаци, само просто и ясно излагане на неоспорим факт.
— Доста гостоприемно — каза Пеги.
Видяха лека вдлъбнатина в земята от другата страна на оградата, която очевидно отбелязваше разположението на стария крепостен ров. Отвъд песъчливия, обрасъл с бурени и храсти склон на рова се издигаха останките на някога внушителната крепостна стена.
Продължиха по пътеката и спряха пред вратата в оградата. Беше заключена с катинар. На вратата имаше друга табела с друг надпис, още по-ясен и категоричен:
МИННО ПОЛЕ
— Сигурен ли сте, че ни е позволено да го направим? — попита Холидей.
— Нещо повече дори — отвърна Вануну и бръкна в един от джобовете на протритите си торбести панталони. — Имам ключ!
— А какво ще правим с мините? — попита предпазливо Пеги.
— Няма никакви мини — отговори професорът с широка усмивка. — Табелите са, за да впечатляват туристите и да плашат хлапетата.
— Казал еднокракият слепец без пръсти на ръцете — промърмори Пеги.
— Явно разполагате с по-солидни връзки, отколкото очаквах — каза Холидей.
Тримата минаха през вратата и Вануну я заключи зад тях и отново прибра ключа в джоба си. Тръгнаха по песъчливата пътека, която прекосяваше стария крепостен ров и се виеше покрай неравните останки от крепостната стена.
— Оказа се, че от флота не са използвали това място от много години — обясни професорът, докато крачеха по пътеката. — Едно време тренираха в залива на Хайфа, но водата там стана прекалено мръсна и се преместиха тук. После обаче изчистиха залива и се върнаха пак там. Възможно е да са оставили някакво оборудване, но по принцип базата е празна. Оставили са оградата и предупредителните табели, докато решат какво да правят с мястото — на археолозите ли да го предоставят, или на туристите.
Високо над главите им прелетя ято мраморни патици, запътили се към блатото, където по-рано бяха зърнали фламингите. Въздухът миришеше на море и на сол, носеше се лек крайбрежен бриз, който правеше обедната жега много по-поносима. На сто и петдесет морски мили в далечината, някъде отвъд синия хоризонт, лежаха невидимите очертания на остров Кипър.