— Ритуалът на Мъсгрейв — отбеляза Пеги, без да откъсва поглед от камъка.
— Моля? — каза Вануну.
— Един от разказите за Шерлок Холмс — обясни Холидей. — Един мъж разшифрова стар семеен код и заедно с приятелката си открива камък като този и го повдига. Приятелката му решава, че той ще я измами, и му устройва капан, като го затваря под камъка.
— На англичанин вяра да нямаш — каза археологът и погледна Пеги. — Ти не би ми причинила това, нали?
Тя се усмихна.
— Стига да не се опиташ да ме измамиш.
— Да действаме — подкани ги Холидей. Двамата с Вануну застанаха от другата страна на камъка. — На три — каза Холидей и преброи на глас.
Повдигнаха камъка и го отместиха внимателно, като едва не го изпуснаха. Отстъпиха назад и се приведоха с ръце на коленете, задъхани от усилието. Пеги надникна в дупката, появила се под осмоъгълния камък.
— Какво виждаш? — попита я Холидей.
— Стълба — отвърна тя. — Вита каменна стълба.
20.
— Мразя това, мразя това — мърмореше Пеги, докато слизаха. Стълбата бе прекалено тясна, а камъните — коварно гладки. Единствената светлина идваше от тесния лъч на фенерчето на Вануну. Въздухът бе застоял, натежал от острия мирис на плесен и разлагащ се варовик. При спускането им надолу раменете им непрекъснато се отъркваха в гладките каменни стени.
Колкото по-надолу слизаха, толкова по-тясна им се струваше стълбата, а Пеги като че ли усещаше с тялото си огромната тежест на камъните, които сякаш я притискаха от всички страни. Тя дишаше на пресекулки, опитваше се да напълни дробовете си с въздух, но все не успяваше. Усещаше, че се задушава.
— Това беше една много, много лоша идея — каза тя.
— Винаги можеш да се върнеш — ухили се в мрака Холидей, който я следваше по петите.
Вануну крачеше най-отпред и осветяваше пътя им с фенерчето, стиснал лоста в другата си ръка, докато Холидей вървеше последен, понесъл геоложкото чукче и второто фенерче. Пеги бе между двамата, което правеше ситуацията още по-клаустрофобична.
— Да се върна? И как да стане това? Не мога да се обърна, а и ти препречваш пътя ми. Освен това, ако се кача горе, ще се тревожа повече за вас.
— Колко хубаво е, когато някой се тревожи за теб — засмя се Вануну.
— Докъде стигнахме? — попита Пеги с напрегнат глас.
— Изминахме сто петдесет и едно стъпала — отговори Холидей, който ги броеше. Пресметна бързо наум. — Между стъпалата има около педя… Предполагам, че се намираме приблизително на сто двайсет и пет фута под повърхността.
— Или трийсет и осем метра, ако от това ще ти стане по-добре — каза Вануну, погледна я през рамо и се засмя.
— Млъкнете и двамата! — скастри ги тя в мрака. — Или ще се разпищя! Така ще се разпищя, че…
— Когато е уплашена, става агресивна — обясни Холидей на Вануну.
— Ще го имам предвид — отвърна професорът.
— Пре-ста-не-те! — извика Пеги.
— Спокойно — утеши я Холидей. — Едва ли остава много.
— Защо го казваш? — попита Пеги. — Нямаме представа дали тази стълба няма да ни отведе в ада. Тя може да продължава до безкрайност! — Вече се бе задъхала тежко, гърлото я стягаше, влажните, покрити с паяжини стени я притискаха. След секунда-две със сигурност щеше да изпищи.
— Виждам дъното — извика Вануну и в следващия миг изчезна и Пеги чу скърцането на подметките му по влажен чакъл.
Миг по-късно и тя стигна края на стълбите и се озова в тесен сводест тунел, малко по-широк от стъпалата, по които бяха слезли. Подът бе покрит с дебел слой натрошени парченца варовик, които се белееха като малки влажни кости в краката й. Пеги потръпна. В някои отношения тунелът бе по-зле и от стълбата.
Холидей застана зад нея. Вануну освети с фенера пространството около себе си, за да огледат тунела, по който трябваше да продължат. Поеха по него, без да промълвят и дума; подът се спускаше плавно надолу.
— Продължаваме да се спускаме — отбеляза Холидей.
— Благодаря ти, че го спомена — отвърна Пеги с леден глас.
— Чудя се какво ли е това? Някаква средновековна версия на онова, което англичаните наричали „попска дупка“? — зачуди се Холидей.
— Какво е „попска дупка“? — попита Пеги. — Или по-добре да не питам?
— По време на кралица Елизабет католическите семейства и черкви разполагали с подобни дупки, скривалища, тунели и прочие, където да потърсят убежище или да избягат, в случай че гонителите им — ловците на свещеници — почукат на вратата им — обясни Вануну. — Ситуацията е почти същата като с евреите и нацистите.