— На вас, историците, главите ви преливат от информация — каза Пеги. — Понякога е плашещо.
Тесният лъч на фенерчето се разля встрани — бяха се озовали в обширна камера, издялана в скалата. От високия поне шест метра таван висяха застинали варовикови „игли“, наподобяващи ледени висулки. Стените бяха грубо издялани. За разлика от тунела обаче, подът бе застлан с широки плочи. Имаше и боклук — предимно глинени чирепи от стари грънци, наредени покрай стените. В другия край на помещението имаше огромна врата, цялата от желязо и гвоздеи, покрита с дебел слой ръжда и влажни варовикови отлагания. Беше запречена от огромно желязно резе, поставено в железни скоби. Вануну се наведе, вдигна един чиреп от пода и го огледа на светлината на фенерчето.
— Теракота — заключи той. — Ако съдя по извивката, съдът е побирал около пет литра. Вино или зехтин. Възможно е дори вода, макар че за тази цел обикновено са използвали по-големи съдове. Теракотата обаче запазва водата хладна. — Той освети помещението в полукръг. — Тук няма нищо друго.
— И е прекалено студено — оплака се Пеги, която оглеждаше неспокойно наподобяващото пещера помещение. Беше права, наистина беше студено, температурата бе с десет-петнайсет градуса по-ниска, отколкото на повърхността.
— Това няма никакъв смисъл — каза Холидей.
— Кое? — попита Вануну и взе друг чиреп.
— Стълбата, по която слязохме, никога не е била използвана за пренасянето на делви с вино или зехтин, или каквото и да било друго. Прекалено е тясна.
— Е, и? — попита Пеги.
— Следователно това, което е било съхранявано тук, не е било качвано по стълбите, не е било носено в черквата — каза Вануну и кимна в знак на съгласие. — Което означава, че е било внасяно и изнасяно от друго място.
— А това означава, че има друг вход — завърши Холидей.
— Това означава ли, че ще трябва да минем през онази голяма врата там?
— Боя се, че да — каза Холидей.
— Страхувах се, че ще кажеш точно това! — въздъхна Пеги.
Отидоха до вратата. Беше наистина огромна — широка около метър и половина, но висока почти пет метра. Нямаше и следа от панти.
— Вероятно е окачена на оси в горната и долната част — предположи Холидей. — Това е въртяща се врата.
— Да свалим резето — каза Вануну.
Заблъска по скобите с тъпия край на лоста и успя да свали по-голямата част от ръждата. Останалото почисти с ръба на мистрията. Когато приключи, тримата заедно вдигнаха желязното резе и го оставиха на каменния под. Ръцете и дрехите им бяха покрити с люспи ръжда.
Вануну натисна огромната брава, но вратата не помръдна. Той пъхна острия край на лоста в тесния процеп между вратата и стената, сетне двамата с Холидей натиснаха. Отначало не се случи нищо, но после се чу скърцане и вратата зачегърта по каменния под и се завъртя на няколко сантиметра към тях.
— Някой да има машинно масло? — пошегува се Пеги.
Холидей и Вануну си починаха секунда-две, след което натиснаха отново. При третия опит успяха да отворят вратата почти половин метър, напълно достатъчно, за да се промъкнат.
— Никой не е минавал през тази врата почти хиляда години — каза Холидей. — Кой е първи?
— Ти — отвърна Вануну с мелодраматичен жест. — В края на краищата цялото това приключение е твоя идея.
— Стига да няма змии… — каза Пеги. — Има ли змии в Израел?
— Разбира се — отвърна Вануну. — Забрави ли историята за Клеопатра?
— А под земята?
— Само сляпата змия червейница.
— И как изглежда?
— Сляпа змия, която прилича на червей.
— Много забавно!
— Дълга е около двайсет и пет сантиметра, с черни лъскави люспи. Не е отровна.
— Нещо друго?
— Има и няколко вида скорпиони албиноси.
— Слепи змии и скорпиони албиноси… Страхотно!
— Аз влизам — заяви Холидей. — Някой идва ли?
Включи фенерчето, извърна се и се промъкна странично през отвора. Миг по-късно силуетът му се стопи в непрогледния мрак. Пеги го последва, а Вануну премина последен.
Галерията, открила се пред тях, бе съвсем различна от тунела, по който бяха дошли. Тук стените бяха от грубо одялана скала, а не от зидани каменни блокове. Подът бе груб и неравен, застлан с плочи от неизгладен варовик, а таванът беше толкова висок, че очертанията му се губеха в мрака. Всъщност в момента тримата вървяха през огромна естествена цепнатина, създадена от някое катастрофално земетресение в далечното минало. Когато заговориха, гласовете им отекнаха, отразени от грубия камък.