— С гласа ехтящ на Саладин за бой зове ни тя да се явим — цитира Холидей последните строфи от тайното послание и освети галерията с фенера си. По стените затанцуваха сенки, проблеснаха за миг, кацнали на върха на лъча светлина, и отлетяха като ято прилепи.
— Док, това е зловещо — предупреди го Пеги.
— Извинявай.
— Галерията се раздвоява — извика Вануну, който сега вървеше най-отпред.
И наистина, помещението пред тях се раздели на два коридора, левият изглеждаше по-тесен, а равният му каменен таван се издигаше на височината на една обикновена стая. Десният коридор изглеждаше по-широк и най-вероятно бе продължение на естествената цепнатина в земните недра. Холидей и Пеги настигнаха професора.
— Накъде? — попита Холидей.
— Въпрос на късмет — отвърна Вануну. — Не са ни оставили табелка или някакъв знак.
— Също като при магистралите — засмя се Холидей.
— Предлагам да тръгнем надясно — заяви Пеги с категоричен тон. — Бих искала да се измъкна колкото се може по-бързо оттук, но това би означавало да се върна по онази ужасна стълба, която едва ли бих могла да изкача в момента. Затова предлагам да тръгнем надясно. Надявам се в края на коридора да ни очаква някой „Старбъркс“.
Вануну погледна Холидей.
— Какво ще кажеш?
Холидей сви рамене.
— Става.
Тръгнаха надясно. Коридорът бе достатъчно широк, за да вървят един до друг. Изминаха стотина метра и коридорът внезапно се разшири, а таванът се извиси далеч над главите им. Чу се тътен от падаща вода.
— Невероятно! — възкликна Пеги, когато лъчите на двете фенерчета осветиха пътя пред тях. — Никога не съм виждала нещо подобно!
21.
Пред тях се простираше огромно подземно езеро. В другия му край имаше водопад, водната струя пропадаше от височина петнайсет метра, преди да достигне езерото. Като се изключеше мястото в подножието на водопада, повърхността на езерото бе черна като катран.
Израелският професор изрече първи думите.
— На крепостта на Пилигрима в черните води безценен свитък от сребро стои — прошепна той. — Това трябва да е мястото!
— Къде? — попита Пеги. — Не виждам нищо освен едно голямо езеро. Да не мислиш, че от водата ще се подаде ръка, все едно сме намерили Господарката на езерото, дала Екскалибур на крал Артур, или нещо подобно?
— Възможно е — каза Холидей, в гласа му се прокрадваше вълнение. Той насочи лъча на фенерчето си към средата на езерото. В продължение на милион или дори повече години там се бе образувал малък остров. Капките разтворен от влагата варовик бяха падали от тавана на пещерата във водата и в крайна сметка — капка след капка, хилядолетие след хилядолетие — бяха образували островче, което се издигаше над повърхността на езерото.
Островчето и дългата висулка с цвят на восък, увиснала от тавана, сякаш се бяха устремили един към друг. Вероятно след стотина хиляди години щяха да се съединят и впоследствие да образуват масивна каменна колона.
— Какво има? — попита Пеги. — Виждам само един сталак… сталак-как беше. Какво толкова особено има в него?
— Сталактитите растат надолу, а сталагмитите — нагоре — обясни й Вануну.
— Както и да е — отвърна раздразнена Пеги. — Студено е, зловещо е, няма никакъв свитък, нито сребърен, нито никакъв. Може ли вече да си тръгваме?
— Погледнете основата на сталагмита — показа им Холидей и насочи лъча натам.
— Това не е естествено образувание — каза Вануну. Част от камъка стърчеше под прав ъгъл спрямо сталагмита, наподобявайки парче от куб.
— Дали не е основа на колона?
— Или олтар?
— Възможно е.
— Смятате, че там може да е скрито нещо? — попита Пеги, проумяла какво има предвид Холидей.
— Възможно е — отвърна Вануну, вперил поглед над водата.
— Добре тогава, да отидем и да проверим — подкани ги тя.
— И как предлагаш да го направим? — попита израелският професор.
Пеги сви рамене.