— Мисля, че статуетката беше на Дева Мария — каза Пеги; трепереше неудържимо, а зъбите й тракаха, докато обличаше блузата през главата си. — Беше глинена. Ръцете й бяха събрани като за молитва, в това съм сигурна. — Седна на камъка и започна да си обува джинсите. — Това беше в нея. Свитък е, нали?
— Някой е положил сериозни усилия да го скрие, това е сигурно — каза Холидей.
— Да го отворим — предложи Пеги.
— Не тук — категорично се намеси Вануну. — Не разполагаме с нужните инструменти.
— Инструменти? — каза Пеги. — За какво са ни инструменти? Нали имаме чук?
— Съжалявам, Пеги. Рафи е прав — каза Холидей. — Нямаме представа какво има в този съд и в какво състояние е. Трябва да го отворим в контролирана среда.
— Като например моята лаборатория в университета — предложи Вануну.
— Щом настоявате — сви рамене Пеги. — А сега вече може ли да махаме оттук?
В далечината се чу — приглушено, но все пак ясно доловимо — кихане.
Тримата замръзнаха.
— О, боже! — прошепна Пеги.
— Някой идва — каза Холидей.
— Кой? — попита разтревожено Вануну.
— Някой знае, че сме тук — каза Пеги.
— Хората на Келерман… сигурно са ни проследили — изсумтя Холидей.
Чу се ново кихане. Дойде по-отблизо. После се разнесе скърцане и стържене. Някой буташе голямата желязна врата.
— Benzona! — изруга Вануну на иврит.
— Какво ще правим сега? — попита Пеги.
— Ще бягаме — отвърна Холидей.
— Откъде? — попита Вануну. — Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме. Ще се сблъскаме с тях.
— Ами другият тунел? — предложи Пеги.
— Възможно е изобщо да няма изход — каза Холидей.
— Тогава ще се окажем в капан.
— И сега сме в капан — каза Пеги и повдигна геоложкото чукче. — Дали да не останем и да се бием?
— С един чук? — попита Холидей. — Последния път, когато се сблъскахме с тези хора, те бяха въоръжени с автомати. — Поклати глава. — Побеждава онзи, който знае кога да се бие и кога да не се бие.
— Сун Дзъ? — попита Вануну.
Холидей кимна.
— Хубава философия, момчета, но какво ще правим сега? — каза Пеги.
Вануну се огледа, после се обърна към Пеги.
— Нали каза, че водата е солена?
— Точно така.
— Погледнете ръба на езерцето — вижте онези тъмни следи по варовиковите стени.
— Оставени са от прилива — сети се Холидей. — Нивото на езерото се покачва при прилив.
— Което означава, че водата се оттича по някакъв начин. Нали водата от водопада трябва да отива някъде — допълни Вануну.
— Вижте — каза Пеги и посочи.
Те се обърнаха. Зад тях, в самото начало на тунела, който водеше към езерото, проблеснаха светлините на няколко фенера. Лъчите им подскачаха по каменните стени.
— Хайде — прошепна настойчиво Холидей.
Тръгнаха по тясната ивица между водата и стената на пещерата, като се оглеждаха за мястото, откъдето се оттича езерото. Бяха изминали една трета от пътя, когато го видяха: тесен тунел в скалата, широк едва няколко педи, скрит в сенките на издадените около него гладки скали. Сега очевидно бе отлив и тунелът бе пълен с вода само до коленете, ако можеше да се съди по следите, които приливът бе оставил високо по стените на пещерата.
— По-бързо! — подкани ги Холидей и хвърли поглед през рамо. С приближаването на преследвачите им светлините на фенерите ставаха все по-ярки и по-ярки. Трябваше да достигнат относителната безопасност, която предлагаше тунелът, преди хората на Келерман да влязат в пещерата.
— Ами ако стане по-дълбоко? — попита притеснено Вануну. — Казах ви, че не мога да плувам.
— Ще се погрижа за теб — усмихна се Пеги, постави ръка на кръста на професора и двамата влязоха заедно във водата.
Холидей ги последва с алабастровия съд в ръце.
Бързото течение изненада и тримата, събори ги и ги понесе към тесния тунел, който водеше към морето. Вануну изкрещя, но викът му бързо бе приглушен от леденостудената вода, с която се нагълта и задави. Той замаха с ръце и се замята, но Пеги успя да го хване и да повдигне главата му над водата. Ръката й бе сключена под брадичката му и в тази позиция двамата се понесоха по подземната река.
— Всичко е наред! Всичко е наред!