— И що за предмет са открили заедно вашият баща и моят вуйчо?
— Меч, полковник Холидей. Меч.
— Какъв меч?
— Нямам представа — отвърна Броудбент. — Зная само, че според баща ми е изключително важен.
— Важен или ценен, господин Броудбент?
— Важен.
— Ще ви уведомя, ако го открия — обеща Холидей.
— Ще се радвам да го откупя от вас на каквато цена поискате — каза Броудбент.
— Аз обаче не съм сигурен, че ще ви го продам — отвърна Холидей.
Двамата с Пеги излязоха от кабинета на адвоката. Беше ранен следобед, лятното слънце грееше ярко в почти безоблачното небе.
— Държа се гадно с него — засмя се Пеги. Това бе първата й усмивка от погребението на вуйчо Хенри преди два дни.
Холидей хвана ръката й и я стисна лекичко. Пеги беше фотожурналистка, носителка на наградата „Пулицър“, и работата й изискваше да обикаля целия свят. Не се бяха виждали повече от година. Искаше му да се бяха срещнали по по-приятен повод.
— Заслужаваше си го — каза Холидей.
— Каква е тази история с меча? — попита Пеги.
— Нямам представа — призна Холидей. — Но съм сигурен, че вуйчо Хенри не е служил в Трета пехотна дивизия, а тъкмо те са превзели Берхтесгаден през 1945 година.
— И какво ще правим сега?
— Ще обядваме — каза Холидей. — Какво ще кажеш за един изискан обяд в „Уайт Ин“?
— Предпочитам чийзбургери и пържени картофки в „Гарис Динър“ — отвърна Пеги.
— Аз също — засмя се Док.
4.
Както обикновено старият ресторант на ъгъла на Игъл стрийт беше пълен със студенти от Нюйоркския университет, но в крайна сметка Пеги и Холидей успяха да се настанят в едно сепаре до прозореца, където обядваха и прекараха следващия един час в разкази и спомени за доброто старо време. Оказа се, че Пеги е била в командировка — отразявала срещата на Г8 в Ниагара Фолс — когато от болницата се свързали с нея и я уведомили за състоянието на дядо й. След два часа с автомобил вече била до смъртния одър на стареца. Поне не беше умрял сам. В това отношение Пеги бе извадила късмет. Преди това обикаляла Непал, а още по-рано се озовала в новата зона на военни действия в Африка — провинция Джуаненг в Ботсвана — за да документира поредния потенциален геноцид.
— Как се развива личният ти живот? — попита Холидей, за да смени темата.
Пеги не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на силния пол и още от трети клас бе известна с това, че или е влюбена, или превъзмогва някоя скорошна раздяла. Притежаваше онази рядка комбинация от красива външност и ярка индивидуалност, която привлича мъжете като магнит.
Пеги сви рамене незаинтересовано и боцна с вилицата си поредния пържен картоф.
— Мимолетна връзка с един младеж, Оливър, последния път, когато бях в Руанда, но нищо сериозно оттогава.
— Може би трябва да се съберете с нашия приятел Броудбент. Адвокатът. Изглеждаше доста заинтригуван.
— Пфу-у-у! — изпуфтя Пеги с най-добрата имитация на Лиза Мари Симпсън, на която бе способна, и сбърчи нос. — Той е антипод на сексапила, облечен в костюм на райета. — Топна още едно картофче в басейна от кетчуп, който бе оформила в края на чинията си, и го лапна. — Предпочитам да умра.
— Може би трябва да се замислиш за дом, семейство… — каза Холидей.
— Защо? — попита Пеги. — Така ми харесва, поне за момента.
Прекараха известно време в разговори за работата й, за книгата, посветена на съвременната фотожурналистика, върху която тя работеше, за трактата на Холидей върху оръжията и доспехите, който сякаш нямаше край, за миналото и за бъдещето. Накрая заговориха за Хенри и за настоящето, за това какво ще правят с наследството.
— Какво мислиш за къщата? — попита Пеги.
Сервитьорката дойде, взе чиниите им и им поднесе кафе. Ресторантът се опразваше, студентите си тръгваха, а следобедът преливаше във вечер. Над езерото Ери се трупаха облаци и небето посивяваше.
— Опитвам се да не мисля за това — отвърна Холидей. Внезапно му се допуши, толкова силно, че чак се уплаши. Не беше пушил от смъртта на Ейми. — Понякога си мисля, че тъкмо в нея прекарах най-добрите дни от детството си.