— Аз също — каза Пеги и Холидей видя сълзите, които напираха в очите й, и долови мъката, която задавяше гласа й. — Знаеш ли, той ми подари първия фотоапарат — продължи тя. Премигна и сълзите изчезнаха, поне засега. — Беше „Кодак“ от четирийсетте. Мисля, че го беше купил в Англия. Снимах насекоми и най-различни неща долу, край реката. Толкова се ядосвах, че снимките никога не показват онова, което се вижда във визьора. После дядо Хенри ми обясни какво да правя. Бях единственото дете в трети клас, което знаеше какво е паралакс.
— И аз получих първите си уроци от него, само че ставаше въпрос за риболов на пъстърва и индианците от племето катарогъс — засмя се Холидей. — Бях изненадан, че рибата всъщност не е на онова място във водата, където я виждам. — Поклати тъжно глава. — По едно време бях убеден, че вуйчо Хенри знае всичко, което си заслужава да се знае. Дори сега си го мисля от време на време.
— Ще ми липсва толкова много… — прошепна Пеги.
— И на мен — призна Холидей. — Но това не отговаря на въпроса какво ще правим с къщата?
— Така е — съгласи се младата жена.
— Може би е време да се изправим лице в лице с неизбежното — въздъхна Холидей.
— Прав си — отвърна Пеги.
Домът на Харт стрийт №26 приличаше на къща, обитавана от привидения. Беше построен в характерния за „Дисни“ стил с призрачна кула и миниатюрна тераса с парапет от ковано желязо, заобиколена от стръмния покрив на мансардните помещения. Къщата бе построена в задната част на парцела, заобиколен от ниска тухлена ограда и вековни брястове, брези и чепати черни орехи, чиито клони се виеха и преплитаха като разкривените от артрит пръсти на някоя вещица от детските приказки. Никой не бе косил тревата напоследък.
Между дърветата минаваше стръмна, застлана с чакъл пътека, която се спускаше към брега на Канадауей, ромоляща плитка рекичка, скрита зад дългите приведени клони на плачещи върби. Отсрещният бряг беше по-висок и обрасъл с гъста растителност. Да се приближиш към призрачната стара къща откъм края на сляпата уличка бе все едно да разгърнеш страниците на някой от романите за Нарния на К. С. Луис и да изпитваш чувството, че прекрачиш ли прага й, може да се озовеш на друго място и това място не е сред онези, на които би искал да попаднеш.
Джон Холидей и Пеги Блексток изкачиха петте протрити дървени стъпала, които отвеждаха до покритата веранда, издържана в южняшки стил. Холидей извади тежката връзка ключове, които адвокатът неохотно му бе дал, и започва да ги пробва един по един. Откри този, който пасваше на старата ключалка „Йейл“, и го завъртя. Хвана фасетираната кристална топка на бравата, отвори вратата и прекрачи прага. Пеги го следваше по петите.
Мигом ги обгърна познатата до болка миризма.
— Сигурно е щастлив — каза Холидей.
Пеги се усмихна.
— Той беше П. А., поклонник на абсолюта…
— … и принц Албърт — изрекоха двамата едновременно, довършвайки старата реклама6, която Хенри Грейнджър цитираше всеки път, когато изваждаше от джоба на сакото си старата лула от корен на изтравниче, потъркваше чашката й в сатенения плат на жилетката, която винаги обличаше, преди да пъхне ароматната лула в устата си, да я запали и над нея да се издигне дим, отдавна оцветил белите му мустаци в никотиново жълто.
В центъра на широкия вестибюл се издигаше вита стълба, която отвеждаше до втория етаж. Отляво се намираше библиотеката, отдясно бе старовремският салон. Зад стълбата бе разположена трапезарията с огромната камина, а в дъното на салона бяха килерът и кухнята. Към задната част на къщата бе долепена остъклена зимна градина, в която в продължение на много години Хенри Грейнджър бе отглеждал рози.
Подът бе от чамови дъски, покрити с дебели пластове лак, а върху тях бяха застлани протрити персийски килими и пътечки на различна възраст и с различни мотиви. Стените бяха облицовани с ламперия от черен орех, над която се виждаха гипсови стени, покрити някога с бяла боя, която с течение на годините бе потъмняла до неопределен нюанс на бежовото. Мебелировката бе тъмна, от края на викторианската епоха, допълнена от тежки завеси от кафяво кадифе. Стените във вестибюла бяха покрити с малки пейзажи в позлатени рамки, а над всяка картина светеше месингов аплик. До стената срещу закачалката за дрехи и поставката за чадъри, изработена от слонски крак, стоеше огромен салонен часовник, чийто месингов циферблат бе затворен в дъбов шкаф, инкрустиран с махагон и ямайско копринено дърво. Часовникът тиктакаше високо, отмервайки ритмично времето, и звукът отекваше в помещението, сякаш за да направи тишината, която цареше в останалата част на къщата, още по-потискаща.
6
Става въпрос за популярна през 40-те години на миналия век реклама на „Принц Албърт“, марка тютюн за лула. Слоганът й гласи: P. A. means Pipe Appeal. P. A. means Prince Albert и тъкмо него цитират Холидей и Пеги. — Б.пр.