Калан избра този момент, за да се намеси в разговора:
— Милорд Тарагорм, подочух, че сте експериментирали с някаква машина, която можела да пътува във времето. По някаква случайност аз също провеждам опити в тази насока — с един инструмент…
— Тъкмо възнамерявах да ви попитам за тези експерименти, любезни зетко — вметна Мелиадус. — Напредвате ли в тях?
— В известен смисъл.
— Успяхте ли да се прехвърлите във времето?
— Лично аз не.
— Моят инструмент — продължаваше да разказва барон Калан — е в състояние да прехвърля на огромни разстояния и с невероятна скорост цели кораби. Сега вече бихме могли да завладеем която и да било страна от земното кълбо, независимо колко далеч от нас се намира…
— А кога според вас ще е възможно — продължи Мелиадус, като се приближи до Тарагорм, — да бъде прехвърлен човек в миналото или бъдещето?
Барон Калан сви ядосано рамене и им обърна гръб.
— Май ще е най-добре да се връщам в лабораторията — промърмори той. — Кралят-император ми заръча колкото се може по-скоро да завърша моята работа. Приятен ден, господа.
— Всичко хубаво — отвърна отсъствуващо Мелиадус. — А сега, мили зетко, ще бъдете ли така добър да ми разкажете по-подробно за вашите експерименти? Дори и да ми покажете едно-друго, ако е възможно.
— Бих могъл — отвърна злобно Тарагорм, — само че моята работа е секретна. Нямам право да ви допусна в Двореца на времето без личното разрешение на крал Хуон. Първо се сдобийте с него.
— Нима е необходимо подобно разрешение за мен?
— Никой не е толкова велик, че да взема решения през главата на краля-император.
— Но въпросът е от изключителна важност, зетко — отчаяно продължи да настоява Мелиадус. — Нима не знаете, че нашите най-злостни врагове успяха да се измъкнат и вероятно се намират в друго измерение на Земята? Каква по-голяма заплаха за сигурността на Гранбретан?
— Говорите за шепата нехранимайковци, които пропуснахте да смачкате в Камарг?
— Бяхме на крачка от победата, но те се спасиха от нашата справедлива мъст с помощта на някакъв магьоснически трик. Никой не е дръзвал да ме обвинява за…
— А вие самият нима не се обвинявате?
— Нито аз, нито който и да било. Искам само веднъж завинаги да приключа с този въпрос. И да спася империята от нейните заклети врагове. Какво лошо има в това?
— До ушите ми достигна слухът, че интересът, който влагате, е по-скоро личен, отколкото обществен и дори, че сте направили някои глупави компромиси, само за да осъществите амбицията си и да отмъстите на обитателите на Камарг.
— Слухове и нищо повече, зетко — възрази Мелиадус, който с мъка сдържаше гнева си. — Истината е, че съм обезпокоен единствено за безопасността на крал Хуон.
— В такъв случай разкажете за своето безпокойство на краля и той сигурно ще ви позволи да посетите Двореца на времето. — При тези думи Тарагорм се обърна рязко и тъй като часовникът започна да отброява кръгъл час, по-нататъшният разговор стана невъзможен. Мелиадус понечи да го последва, после се отказа и потъна сред тълпата, кипящ от негодувание.
Заобиколена от млади кавалери, опитващи се да привлекат вниманието й, графиня Флана Микосеваар не откъсваше поглед от крачещия към изхода барон Мелиадус.
Ако се съдеше по нервната походка, баронът очевидно не беше в добро разположение на духа. След тази мисъл графинята изгуби внезапния си интерес към барона и се заслуша в комплиментите на многобройните си почитатели, сякаш се наслаждаваше на добре позната, но любима музикална пиеса.
Междувременно Тарагорм вече разговаряше с Шенегар Трот.
— Утре сутринта трябва да се представя на краля-император — обърна се Трот към Господаря на Двореца на времето. — Ще ми поръчат някаква задача, която, предполагам, е тайна, известна само на императора. Няма почивка за нас, а, милорд Тарагорм? — Така е, граф Шенегар, скуката едва ли ще има възможност да ни довърши.
ШЕСТА ГЛАВА
АУДИЕНЦИЯТА
На следващия ден Мелиадус чакаше нетърпеливо пред тронната зала на краля-император. Още от вечерта бе помолил за аудиенция и в отговор го бяха предупредили да застане пред портите точно в единадесет часа. Наближаваше дванадесет, а тежките врати си оставаха затворени. Двете крила на портите, обсипани с безброй скъпоценни камъни, подредени в най-различни изображения от древността, се губеха някъде в мрака под високия покрив. Охраняваше ги отряд от петдесет гвардейци с маски на богомолки, които стояха съвсем неподвижно, с готови за стрелба огнемети. Мелиадус се разхождаше напред-назад пред тях, спираше и надзърташе в блестящите коридори на императорския дворец.