Баронът полагаше неимоверни усилия, за да сдържа негодуванието си, задето кралят-император не го беше приел веднага. Та нали, в края на краищата, той бе не друг, а Главнокомандуващият на Европа? Под неговото вещо ръководство армията на Гранбретан бе завладяла целия континент. С помощта на същата тази армия Мелиадус бе прибавил към царството на Тъмната империя обширни територии от Средния изток. Защо тогава кралят-император го унижаваше по такъв начин? Баронът подозираше, че срещу него има заговор. Доколкото бе подразбрал от разговорите с Тарагорм и останалите, неговите приближени смятаха, че е изгубил здрава почва под краката си. Бяха глупаци, щом не осъзнаваха заплахата, която представляваха Хоукмун, граф Медни и Хюлам д’Аверк. Достатъчен бе фактът, че се измъкнаха от заслуженото наказание, за да се надигнат бунтове и вълнения, които неминуемо щяха да забавят темповете на настъплението. Възможно ли бе този път кралят да повярва на противниците на Мелиадус? Не, кралят-император бе мъдър и справедлив. А ако не беше такъв, значи не заслужаваше да управлява…
Мелиадус ужасен прогони последната мисъл.
Най-накрая тежките, обсипани със скъпоценни камъни порти се отместиха встрани достатъчно, за да премине през процепа един човек — и тясното пространство бе запречено от нечие тлъсто тяло.
— Шенегар Трот! — възкликна Мелиадус. — Значи заради теб чаках толкова дълго!
Сребърната маска на Трот блесна в светлината на коридора.
— Искрени извинения, барон Мелиадус. Искрени извинения. Трябваше да обсъдим някои важни въпроси. Но сега вече приключих. Чака ме мисия, скъпи ми бароне — изключително важна мисия! Каква мисия само, ха-ха-ха!
И още преди баронът да попита за същината на споменатата мисия, Трот го заобиколи и се изгуби от погледа му.
Във вътрешността на тронната зала пропя нечий мелодичен юношески глас — гласът на самия крал-император.
— Вече може да влезете, барон Мелиадус. Гвардейците с маски на богомолки разтвориха редицата и го пропуснаха да мине.
Баронът пристъпи в огромната зала, озарена от ослепителни светлини, в която висяха знамената на петстотинте знатни гранбретански фамилии. Макар да не влизаше за пръв път, Мелиадус се огледа смаяно.
Стените бяха изпъстрени с безброй галерии, подредени една над друга до самия таван на залата. Доспехите на гвардейците от Ордена на Богомолката лъщяха в черно, зелено и златно и докато крачеше сред тях, баронът зърна в далечината искрящата точица на тронния глобус на краля-император на фона на пурпурно-зелените стени.
Баронът вървя близо двадесет минути с бавна крачка, преди да доближи глобуса, и отново спря смаяно. Глобусът бе изпълнен с млечноватобяла течност, сред която просветваха синкавочервени линии, напомнящи на кръвоносни съдове. Вътре в течността се полюшваше самият крал-император Хуон — сбръчкано ембрионоподобно същество, надарено с безсмъртие, единственото живо нещо в което бяха черните, блестящи, проницателни, злобни очи.
— Барон Мелиадус — разнесе се отново звънливото гласче, изтръгнато от гърлото на красив юноша, за да материализира мислите на краля.
— Ваше величество — промърмори Мелиадус. — Моите почитания, задето ми бе оказана честта да бъда приет.
— И каква е причината да молите за тази аудиенция, бароне? — Тонът беше насмешлив и леко нетърпелив. — Може би жадувате да чуете от нас похвала заради положените от вас усилия в Европа?
— Единствено важен е резултатът, сир. Исках да ви предупредя за една опасност, надвиснала над Европа…
— Какво? Не сте ли завладели континента изцяло?
— Знаете, че е ваш до последното късче земя, велики императоре — от единия бряг до другия, до самите граници на Московия и дори отвъд тях. На пръсти се броят онези, които все още не сме превърнали в безропотни роби. Но аз говорех за другите, които се измъкнаха…
— Хоукмун и неговите приятели?
— Същите, всемогъщи кралю-императоре.
— Нали бяха прогонени? Вече не представляват заплаха.
— Те са заплаха за нас, докато дишат, благородни сир, защото бягството им дарява останалите с надежда, а именно надеждата е нещото, което най-ожесточено трябва да преследваме у всички, ако не искаме да си имаме неприятности.
— И друг път сте се справяли с бунтове и въстания. Имате необходимия опит. Ала ние се опасяваме, барон Мелиадус, че може би сте загърбили интересите на вашия крал-император, заради личните си интереси…
— Моите лични интереси са вашите интереси, велики кралю-императоре, а вашите интереси са мои лични интереси — тези две понятия са неразделими. Не съм ли най-верният ви служител?