Сега пристъпи и вторият мъж (ако въобще беше мъж), издокаран по същия начин, но без жезъл.
— Приветствувам почитаемите емисари на президент-императора Чонг Манг Шен и нека да знаят, че ще бъдат добре дошли навсякъде из Гранбретан. — Мелиадус разпери широко ръце.
Мъжът с жезъла застана пред подиума и заговори със странен акцент, сякаш езика на Гранбретан, а и на цяла Европа и на Близкия изток му бяха чужди.
— Искрени благодарности за добросърдечния прием и бихме желали да узнаем кой е всемогъщият рицар, който ни посреща.
— Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на Вълка, Върховен военачалник на Европа, представител на безсмъртния крал-император Хуон Осемнадесети, сюзерен на Гранбретан, на Европа и на царствата от Средиземно море, Гранд констебъл на Ордена на Богомолката, Кормчия на съдбините, Творец на историята, Всемогъщия и всяващ страх всевиждащ принц. Поздравявам ви така, както би го сторил той, говоря ви от негово име и действам съобразно неговите желания, защото трябва да знаете, че за да запази своето безсмъртие, той не бива да напуска мистичния тронен глобус, който го съхранява и вътре в който е охраняван денем и нощем от Хилядницата. — Мелиадус специално наблегна на последната част, за да намекне на емисарите, че всякакъв опит за покушение срещу живота на краля-император предварително е обречен на неуспех. След това посочи разположените от двете страни тронове. — Моля, седнете и се забавлявайте.
Двете причудливи същества изкачиха стъпалата на подиума и не без известни затруднения се настаниха в златните кресла. Пиршество не се предвиждаше, тъй като хората от Гранбретан гледаха на храненето като на дейност интимна, доколкото беше свързана със сваляне на маската и най-вече е ужаса от показването на своето собствено лице. Само три пъти в годината те си позволяваха да захвърлят маските и одеждите и да се смесят зад дебелите стени на тронната зала, където, под алчния поглед на крал Хуон, се отдаваха на продължаваща цяла седмица оргия или вземаха участие в отвратителни кървави церемонии, за които съществуваха наименования единствено в езиците на техните собствени ордени и за които никога не се говореше открито.
Барон Мелиадус плесна с ръце, давайки знак за начало на веселбата. Придворните се дръпнаха настрани като завеси и заеха места на срещуположните краища на залата, а в средата дотичаха гимнастици, акробати и клоуни, които заиграха под акомпанимента на завладяваща музика, бликаща от галериите. След миг пред очите им се вдигна пирамида от човешки тела, люшна се и се срина, за да се превърне в друга сложна фигура, клоуните се кълчеха и си прилагаха онези опасни номера, които се очакваха от тях, докато акробати и гимнастици се премятаха с главозамайваща скорост, крачеха по тънки, опънати високо из залата жици, или изпълняваха рисковани трикове на увисналия под тавана трапец.
Флана от Канбъри не следеше задъхано гимнастиците, нито пък бе заинтригувана от номерата на клоуните. Вместо това тя обърна своята красива жеравова маска към емисарите и се зае да ги оглежда с обичайното си за подобни случаи любопитство, замислена върху възможността да се запознае с тях по-отблизо, тъй като новодошлите вероятно криеха в себе си странни и чудати различия, особено ако — както самата тя подозираше — телата им се отличаваха от тези на човеците.
Мелиадус, който все още не можеше да се освободи от чувството, че е подценен от своя крал и вероятно е станал жертва на заговор, замислен от най-близките му приятели, полагаше върховни усилия, за да се държи любезно. Баронът бе известен с умението си да се харесва и да прави благоприятно впечатление благодарение на гордата си осанка, остроумието и мъжествения си вид, но точно тази вечер всички тези качества сякаш се бяха наговорили да му изневеряват.
— Харесва ли ви веселбата, почитаеми велможи от Азиакомуниста? — попита той, но в отговор получи само леко кимване. — Не са ли забавни тези клоуни? — Този път само леко мръдване с ръка от страна на Коу Шаланг Гат, същия, който носеше златния жезъл. Или пък: — Колко интересно! Тези жонгльори закупихме в Италия, а гимнастиците навремето са принадлежали на краковския княз — сигурно в двора на вашия император имате не по-малко умели майстори на забавата… — При тези думи вторият емисар, Оркай Хеонг Фуун, размърда сякаш с досада едрото си тяло на трона. В резултат от тези неумели опити нетърпението и досадата на барона растяха и го караха да си мисли, че тези грозновати същества, кой знае защо, си въобразяват, че стоят много по-високо от него, или пък се измъчват от непреодолима скука. С други думи, беше му не само трудно, но почти невъзможно да продължава този странен разговор, затрудняван допълнително и от шумната гръмогласна музика.