— Може би — отвърна Оркай Хеонг Фуун. — Но аз не зная почти нищо за вашата наука. Интересно ще бъде да сравним достиженията си.
— Вярно, така е — съгласи се Мелиадус. — Чух например, че вашите летящи машини ви докарали от няколко хиляди километра за съвсем кратко време.
— Това не бяха летящи машини — рече Оркай Хеонг Фуун.
— Така ли? А какво?
— Наричаме го Земна колесница — движи се под земята…
— От какво се задвижва? И с какво пробива земните пластове?
— Ние не сме учени — намеси се Коу Шаланг Гат. — Честно казано, не разбираме много от машини. Оставяме за тях да се грижи простолюдието.
Барон Мелиадус отново се почувства оскърбен, но трябваше да спре, за да представи новодошлите на графиня Флана Микосеваар. Той произнесе името й, а графинята се поклони.
— Колко сте високи — промърмори дрезгаво тя. — Да, ужасно високи. — Баронът понечи да продължи, смутен от странното поведение на графинята, макар да бе очаквал подобна реакция. Но Флана протегна ръка и докосна рамото на Оркай Хеонг Фуун. — И колко са широки плещите ви. — продължи тя. Емисарят не отговори, замръзнал неподвижно. Дали не го беше обидила? — зачуди се Мелиадус. И да е така, щеше да се зарадва. Не очакваше емисарите да се оплачат, тъй като очевидно беше във взаимен интерес поне за момента да поддържат привидно приятелски отношения. — Мога ли да направя нещо за вас? — продължи Флана и направи неразгадаем жест с ръка.
— Благодаря ви, нищо за момента — отвърна мъжът и продължи напред.
Флана изпроводи странниците с изумен поглед. Никога досега не бяха й отказвали и тя се чувстваше заинтригувана. Дълбоко в себе си реши да направи нов подобен опит при първа възможност. Странни бяха тези мълчаливи посланици, крачещи вдървено из тълпата. Приличаха й на хора от метал. Възможно ли бе нещо да пробуди в тях човешки чувства?
Огромните маски от разноцветна кожа се полюшваха над тълпата, докато Мелиадус ги представяше на Джарак Нанкенсеен и неговата дама, дукеса Фалмолива Нанкенсеен, която на млади години бе участвала в не едно сражение редом със съпруга си.
А когато обиколката приключи, барон Мелиадус се завърна на своя златен трон, замислен за загадъчното изчезване на своя съперник Шенегар Трот и не по-малко загадъчното мълчание на крал Хуон относно причината за това изчезване. Жадуваше час по-скоро да се освободи от досадните задължения и да изтича в лабораторията на Тарагорм, за да провери доколко е напреднал с експериментите си Господарят на Двореца на времето и дали съществува поне малка надежда да се установи местонахождението във времето и пространството на омразния Меден замък.
ОСМА ГЛАВА
МЕЛИАДУС В ДВОРЕЦА НА ВРЕМЕТО
Съвсем рано на следващата сутрин, след една неприятна нощ, през която баронът не бе успял нито да заспи, нито да разсее досадата си чрез забавления, той се отправи към Двореца на времето.
В Лондра имаше само няколко открити улици. Всички къщи, дворци, складове и казарми бяха свързани чрез покрити тунели, които, най-вече в богаташката част на града, блестяха в ярки цветове, тъй като стени те бяха от емайлирано стъкло, а в по-бедните квартали от тъмен лъскав гранит. Дванадесет голи робини с татуирани тела пренесоха с носилка Мелиадус през тези закрити улици (Мелиадус взимаше за робини само млади момичета). Имаше намерение да посети Тарагорм още преди досадните посетители от Азиакомуниста да се пробудят. Не беше изключено тъкмо тяхната държава да помага на Хоукмун и неговите приятели, но засега той не разполагаше с подобни доказателства. Ако обаче се изпълнеха надежди, те, които възлагаше на Тарагорм, не беше изключено не само да представи подобни доказателства на крал Хуон, но и да се отърве веднъж завинаги от задължението да любезничи пред емисарите.
Тунелът постепенно се разшири и се изпълни със странни шумове — приглушен тътен и отмерени механични потраквания. Мелиадус разпозна часовниците на Тарагорм.
Когато влезе в Двореца на времето, шумът стана оглушителен. Поне няколко хиляди огромни махала се полюшваха, следвайки своя ритъм, чуваше се стържене на масивни зъбни колела и свистене на пружини, резки удари на метални чукове в камбанки, гонгове и цимбали, цвърчене на механични птички и ропот на машинни гласове. Шумът бе неописуем и непоносим, дворецът не само бе приютил поне няколко хиляди часовника с най-различна големина и форма, той самият бе един гигантски часовник, главен регулатор на останалите, и над всички звуци се носеше бавният, разтърсващ тътнеж на маховика и шумното свистене на чудовищното махало, което пореше въздуха в Залата на махалото, същата, в която Тарагорм извършваше своите експерименти. Най-сетне носилката на Мелиадус спря пред бронзовите врати, които мигом бяха запречени от неколцина механични часовои, а над металическия трясък се извиси един също така механичен глас: