— Трябваше да повярваме на Тозер — намеси се Калан. — Тогава сигурно щяхме да открием тайната за пътуването във времето. Не биваше да му се подиграваме, но аз лично направо не можех да допусна, че този самохвалко наистина се е добрал до толкова важна тайна!
— Какво? За какво говорите? — попита Мелиадус, който не знаеше за случая с Тозер. — Тозер не беше ли драматург? Мислех, че е умрял! Какво знае той за пътешествията през времето?
— Наскоро се появи отнякъде, опитвайки се да си възвърне благосклонността на крал Хуон с вестта, че научил тайната за пътуването във времето от някакъв мъдрец на Запад — твърдеше, че ставало дума за способност на ума. А след това, барон Мелиадус, неочаквано изчезна!
— Вие…не направихте ли опит да го задържите?
— Никой не му вярваше — рече Тарагорм. — Вие щяхте ли да му повярвате?
— Поне щях да съм по-внимателен.
— Смятахме, че ще е в негов интерес да се завърне. Освен това не сме хора, които се хващат за сламката.
— Какво искате да кажете с това… зетко?
— Искам да кажа, че се интересуваме само от научния прогрес, а не търсим резултати, с които да осъществяваме някакви лични амбиции за мъст срещу Медния замък.
— Аз, зетко, съм войник — човек на действието. Не ми приляга да си играя с разни машинки или да се ровичкам в плесенясали книги. — След като удовлетвори накърнената си чест, баронът отново върна разговора към Тозер. — Та казвате, този драматург научил тайната от някакъв мъдрец, живеещ на запад?
— Поне така твърдеше — рече Калан. — Но според мен лъжеше. Хвалеше се, че това било способност на ума, ала аз не вярвам Тозер да овладее подобно умение. Все пак фактът си е факт — изчезна буквално пред очите ни.
— А защо аз не зная нищо за това? — понита разгневен Мелиадус.
— По онова време все още бяхте на континента — отвърна спокойно Тарагорм. — Освен това сметнахме, че случаят едва ли ще представлява интерес за един човек на действието като вас.
— Но подобно откритие би придало истински блясък на вашата работа — възрази Мелиадус. — Не изглеждате никак разочарован от пропуснатата възможност.
Тарагорм сви рамене.
— Какво можем да направим? Освен това, макар и бавно, се придвижваме напред… — В залата внезапно се разнесе трясък, последван от болезнен вик и стените се озариха от оранжево сияние — … така че съвсем скоро ще опитомим времето, както вече сме подчинили на волята си пространството.
— Да, след хиляда години! — присмя се Мелиадус. — Значи на запад. Мъдрец от запада, така ли? Трябва да го намерим. Как се казва?
— Тозер спомена, че името му било Миган — магьосник с невероятна сила. Но според мен ни лъжеше. В края на краищата, на запад няма нищо освен пущинаци. След Трагичното хилядолетие там живеят само уроди.
— Трябва да отидем там — настоя Мелиадус. — Ще преровим всичко, до последното камъче. Не бива да пропускаме и най-малката възможност…
— Що се отнася до мен, нямам никакво намерение да гоня вятъра из онези диви планини — поклати глава Калан. — Имам предостатъчно работа, предстои да монтират моя нов двигател на кораби, с чиято помощ ще завладеем целия свят също толкова бързо, колкото завладяхме Европа. А и вие, барон Мелиадус, също имате задължения в двора. Нашите гости…
— Да вървят по дяволите. Само ми губят времето.
— Скоро ще мога да ви предложа свободно време в изобилие — намеси се Тарагорм. — Още съвсем малко усилия и…
— Пфу! Нищо полезно няма да науча тук. Вашите разпадащи се кутии и постоянно избухващи машини са доста забавна гледка, но за мен са безполезни. Играй си на воля, зетко. А от мен довиждане!
Облекчен от мисълта, че вече не се налага да се преструва на любезен, Мелиадус обърна гръб на зет си, напусна Залата на махалото, пресече облицованите с гоблени коридори и се намести в носилката. Дръпна завесата и изрева на робините да потеглят.
Докато се придвижваше обратно към своя дворец, Мелиадус обмисляше чутото.
Решил бе при първа възможност да се освободи от задълженията си и да потегли на запад, по стъпките на Тозер, за да открие стария мъдрец, който не само познаваше тайната на времето, но и щеше да му помогне да изпълни заканата си срещу Медния замък.
ДЕВЕТА ГЛАВА
ИНТЕРЛЮДИЯ В МЕДНИЯ ЗАМЪК
Граф Медни и Оладан от Българските планини възседнаха конете си в двора на Медния замък, пресякоха сгушеното под него градче и както обикновено се отправиха към тръстиковите поля.
След краткото посещение на Рицаря в Черен кехлибар и Злато графът бе забравил мрачните мисли и отново търсеше компанията на околните.