Бяха затворили Елвереза Тозер в една от кулите на замъка, но драматургът не бе изразил особено недоволство, след като Боуджентъл го снабди с достатъчно хартия, пера и мастило и го посъветва отново да се захване с пиесите, като му обеща немногобройна, но възторжена публика.
— Чудя се какво ли прави сега Хоукмун — промърмори графът, докато препускаха. — Жалко, че не можах аз да изтегля сламката, за да го придружавам.
— И аз съжалявам — отвърна Оладан. — Д’Аверк извади късмет. Пък и разполагахме само с два пръстена — на Тозер и на Рицаря. Ако успеят да се завърнат с повече, ще можем наново да се счепкаме с Тъмната империя…
— Да ти призная, приятелю Оладан, доста рисковано ми се струва хрумването на Рицаря — да се преместят не другаде, а в Гранбретан, а сетне да открият този Миган от Ландар в Йел.
— Има една стара поговорка — по-добре да влезеш в леговището на вълка, отколкото да обикаляш край него.
— А най-добре да живееш в страна, където няма вълци — допълни графът и помръдна мустак.
— Е, надявам се вълците да се задавят с тях — отвърна Оладан. — И все пак мъничко им завиждам.
— Имам усещането, че няма да се наслаждаваме дълго на бездействието — рече графът и насочи коня си по една тясна пътечка между тръстиките. — Струва ми се, че сме изложени на опасност не от една, а от много страни…
— Аз пък се опасявам, че нито Изелда, нито Боуджентъл, нито обикновените хорица, които живеят в града, ще се зарадват като нас, когато дойде краят на това бездействие.
Двамата мъже продължиха към морския бряг, наслаждавайки се на усамотението и същевременно жадувайки за сражения и опасности.
Имаше моменти, в които графът се изкушаваше да счупи кристалната машина, осигуряваща безопасността им, да върне замъка в измерението, на което принадлежеше, и да се сражава за независимостта на Камарг, въпреки нищожните шансове за победа над ордите на Тъмната империя.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИТЕ НА ЛОНДРА
Крилата на орнитоптера пореха шумно въздуха ниско над кулите, издигащи се в небето над Лондра.
Машината беше голяма, построена да побира четирима, дори петима пасажери. Металната й кабина бе изпъстрена с изящни гравюри.
Мелиадус наведе глава към прозореца и посочи надолу. Гостите също се наклониха, проявявайки вял интерес. Имаше усещането, че техните високи, тежки маски ще се катурнат, ако се наведат още малко.
— Точно под вас е дворецът на крал Хуон, в който сте настанени — произнесе Мелиадус, сочейки налудничавото великолепие на императорския палат. Издигаше се високо над останалите сгради и бе построен в самия център на града. За разлика от другите дворци, до него не можеше да се стигне през покритите коридори. Четирите позлатени кули стърчаха над главите им, въпреки че летяха в орнитоптер. Стените на двореца бяха покрити с барелефи, разкриващи различни мрачни и зловещи дейности, които бяха на почит в Тъмната империя. По ъглите и парапетите се виждаха исполински гротескни статуи, сякаш готови да полетят към двора, сгушен далеч под тях. Дворецът бе изрисуван в най-различни невероятни цветове, които дразнеха болезнено окото при по-продължително съзерцаване.
— А това е Дворецът на времето — продължи Мелиадус, сочейки великолепния палат с форма на гигантски часовник.
— Ето го и моя дворец. — Сградата бе изящна, обкована със сребро.
— Реката, която виждате, разбира се, е река Таим. — Водната повърхност почти се скриваше от безбройните плавателни съдове. Из кървавочервените води вдигаха пяна бронзови, ебонитови и дървени кораби, обшити с блестящ метал и обсипани с полускъпоценни камъни, с огромни бели платна, върху които бяха нарисувани или извезани най-различни гербове.
— Малко по-нататък от вашата страна — обясняваше с досада Мелиадус — е Висящата кула. Както сами виждате, изглежда сякаш е увиснала в небето, без да се опира на нищо. Това е в резултат на експеримент, провеждан от наш учен, който успя да вдигне кулата във въздуха, но не съумя сетне да я върне на земята. Оттогава си стои така.
Показа им пристанищата, където огромните бронирани бойни кораби на империята разтоварваха заграбените съкровища; прелетяха над квартала на Лишените от маски, обитаван от утайката на града; над купола на големия театър, където все още се играеха пиесите на Тозер, видяха Храма на Вълка, щабквартирата на неговия орден, увенчан с чудовищна вълча глава от камък, разгледаха и множество по-малки дворци, повечето украсени със същите безвкусни и зловещи животински изображения и статуи. Прекараха цял един изпълнен с досада ден над града, като слизаха само за да заредят орнитоптера и да сменят пилотите. Мелиадус ставаше все по-нетърпелив. Ала нямаше как, трябваше да ги запознае с всички чудеса и забележителности на града, както бе поръчал крал Хуон, за да им внуши почитание към мощта на Тъмната империя.