Закрачи неспокойно из стаята, опитвайки се да стъкми някакъв план за бягство, но нищо не се получаваше.
Хоукмун посрещна зората все така неспокойно крачещ из стаята. По едно време Хюлам д’Аверк надникна през вратата и се ухили.
— Добро утро, Хоукмун. Божичко, ти май не си мигнал тази нощ. Съчувствам ти. Аз също не можах да си почина. Графинята е направо ненаситна. Радвам се все пак, че си готов да потеглим незабавно. Трябва да по бързаме.
— Какво искаш да кажеш, д’Аверк? Цяла нощ се опитвам да измисля някакъв план и нищо не се получава…
— Разпитах внимателно тази Флана от Канбъри и тя ми съобщи всичко, което ни интересува и което е научила лично от Мелиадус. Баронът нямал никакви тайни от нея. Освен това се съгласи да ни помогне за бягството.
— Как?
— С нейния личен орнитоптер. Дава ни го.
— Можем ли да й се доверим?
— Налага се. Слушай — Мелиадус не е имал време да потърси Миган от Ландар. За наше щастие е бил задържан тук от неочакваната ни поява. Но той знае за мъдреца и за това, което Тозер е научил от него, и възнамерява да го издири Все още има надежда да го изпреварим. Част от пътя ще изминем с орнитоптера на Флана, а останалата — пеша.
— Но ние нямаме никакви оръжия — и дрехи също!
— Оръжия и дрехи ще вземем от Флана — както и маски. Тя разполага в покоите си с безчислени трофеи от предишните си завоевания.
— Трябва да отидем там незабавно!
— Не. Ще я изчакаме тук.
— Защо?
— Защото, скъпи приятелю, Мелиадус вероятно още спи в леглото й. Имай търпение. Късметът е на наша страна. Моли се да е така поне още малко!
Флана излезе и се върна скоро, свали маската си и целуна смутено д’Аверк, като младо и неопитно девойче своя първи любовник. Лицето й изглеждаше одухотворено, нямаше я болката в очите й, сякаш прекараната нощ в обятията на д’Аверк й бе дала нещо, което не бе изпитала досега — може би нежност, с каквато не можеха да се похвалят кавалерите в Гранбретан.
— Отишъл си е — докладва тя. — Да ти призная, Хюлам, готова съм на всичко, за да те задържа при мен. От години тая в себе си едно желание, което не можех нито да изразя, нито да задоволя. Снощи ти почти успя да го удовлетвориш…
Той се наведе, целуна я нежно по устните и заговори с непресторена искреност:
— Флана, ти също ми даде една незабравима нощ… — След това се изправи, пристегна ремъците на тежки те доспехи и положи масивния шлем на главата си. — Да вървим, трябва да побързаме, преди да са се пробудили в двореца.
Хоукмун последва примера на д’Аверк, постави си Шлема и двамата отново заприличаха на странни, невиждани полухора-получудовища — емисари от далечната Азиакомуниста.
Флана ги изведе от апартамента покрай строените пред вратата стражи, които ги последваха, и след като минаха по няколко дълги коридора, спряха пред вратата за нейния апартамент. Тук стражата остана отвън.
— Но те ще докладват, че сме посетили покоите ти — рече д’Аверк. — Не те ли е страх, че ще те заподозрат, Флана?
Тя отметна жеравовата маска и се усмихна.
— He. — После прекоси покритата с мек килим гостна и спря пред един обсипан със скъпоценни камъни дъбов скрин. Вдигна капака и извади дълга тясна тръба, завършваща с колба. — Тази стъкленица съдържа отровен газ. Достатъчно е жертвата да поеме от него и първо ще изпадне в бяс, а малко по-късно настъпва смъртта. Стражите отвън ще пресекат поне няколко коридора, преди да издъхнат. И друг път съм го използвала. Действа безотказно.
Говореше с такова спокойствие за предстоящото убийство, че Хоукмун неволно потрепери.
— Достатъчно е само да пъхна края в ключалката на вратата — продължи тя — и да стисна колбата.
Графинята остави странното изобретение върху капака на скрина и ги поведе навътре през няколко просторни и великолепно обзаведени стаи, докато най-сетне спряха в кабинет с огромен прозорец, зад който се виждаше широка тераса. Там, на терасата, със сгънати криле и жеравоподобен корпус в червено и сребристо, ги очакваше орнитоитерът на Флана.
Тя изтича в дъното на стаята и дръпна една завеса, зад която бяха струпани цели купища маски, дрехи и оръжия, забравени или изоставени от бившите й любовници.
— Вземайте, каквото пожелаете — рече тя. — Само побързайте.
Хоукмун избра елек от синьо кадифе, наметало от черна щавена кожа и масивен колан с ножница, в която бе затъкнат дълъг, великолепно балансиран кинжал. Маската, на която се спря, бе принадлежала на неговия някогашен противник — Асровак Микосеваар — маска с образ на хищен лешояд.
Д’Аверк си хареса жълт костюм с лазурносиня пелерина, ботуши от меча кожа и подобен на Хоукмуновия кинжал. Той също си сложи маска на лешояд, защото, както обясни, изглеждало но-правдоподобно да пътуват двама членове на един и същи орден. Сега вече наистина приличаха на знатни благородници от Гранбретан.