Крачеше все по-забързано, положил бледата си ръка на дръжката на сабята.
Вървя, без да спира, докато стигна просторната приемна, където безчет знатни велможи очакваха да бъдат повикани за аудиенция, спусна се по стълбите, водещи към портала, зад който се намираше външният свят, и даде знак на робините, очакващи го с носилката. После се покатери вътре, отпусна се тежко на меките възглавници и нареди да го върнат обратно в сребърния дворец.
Вече не се съмняваше, че ненавижда своя крал-император. Проклинаше дребното сгърчено същество, което го бе унизило, както никой друг. Крал Хуон беше пълен глупак, щом не осъзнаваше каква опасност представлява Медният замък. Той не заслужаваше да царува, нито да се разпорежда със съдбата на барон Мелиадус, Гранд констебъл на Ордена на Вълка.
Мелиадус твърдо реши никога вече да не се вслушва в разпорежданията му и да върши само онова, което смята за най-добро, а ако кралят се опита да му попречи… имаше начин да се справи и с него.
Само след час Мелиадус напусна своя дворец на кон. Препускаше начело на дружина от двадесетина избрани мъже, крито бяха готови да го последват навсякъде — дори в Йел.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ИЗ ЙЕЛСКИТЕ ПУЩИНАЦИ
Орнитоптерът на графиня Флана се спускаше все но-ниско над земята, търбухът му почти облизваше стройните борове, а крилата му едва не се заплетоха в няколко щръкнали нагоре върхари. Най-сетне отдолу се появи тясна затревена поляна и машината се приземи.
Денят бе хладен, бръснещият северен вятър полюшваше храсталаците, опасващи поляната.
Треперещи от студ, двамата пътници излязоха от кабината и се огледаха предпазливо. Наоколо нямаше жива душа.
Д’Аверк бръкна под дебелата си вълнена жилетка и извади кожено руло, върху което бе начертана някаква карта. После посочи с ръка.
— Ще вървим в тази посока. Но първо да издърпаме орнитоитера в храстите и да го замаскираме.
— Защо да не го оставим тук? Шансовете да го открият в близките дни са съвсем минимални — възрази Хоукмун.
— Не искам да навредим по какъвто и да било начин на графиня Флана. Ако намерят летящата машина, тя ще си има сериозни неприятности.
След този кратък разговор двамата издърпаха металната машина в края на поляната и я покриха с храсталак и начупени клони. Бяха използвали всички запаси от гориво. Още когато тръгвала, знаеха добре, че тя не ще може да ги отнесе чак до Йел.
Четири дни вървяха двамата приятели през гори и гъсти шубраци и колкото повече наближаваха границите на Йел, толкова по-безплодна ставаше местността.
На четвъртия ден Хоукмун сиря и посочи напред.
— Виж, д’Аверк, Йелските планини.
Бяха се появили неусетно в далечината, с пурпурни, загърнати в облаци върхове, а под тях гирлянди от жълтеникави хълмове.
Това беше див и красив пейзаж, какъвто Хоукмун не беше виждал през целия си живот.
— Значи в Гранбретан имало и подобни приятни гледки — възкликна той.
— Да, наистина е красиво — съгласи се д’Аверк. — Там някъде би трябвало да срещнем Миган. Ако може да се вярва на картата, Ландар е на много мили оттук, някъде из тези планини.
— Тогава да побързаме — предложи Хоукмун и нагласи по-удобно пояса със сабята си. — Разполагаме с минимално предимство пред Мелиадус, но нищо чудно той вече да е поел по следите на Миган.
Д’Аверк застана на един крак и почеса ходилото на другия.
— Вярно, но се опасявам, че тези обувки няма да из държат на предстоящото изпитание. Избрах ги от суета, защото хващаха око, а не заради издръжливостта им. Сега вече вкусвам от горчивите плодове на грешката си.
Хоукмун го потупа по рамото.
— Чувал съм, че но тези места се срещали диви коне. Моли се да хванем два и да ги опитомим.
Ала никъде не видяха дори един кон. Жълтеещите хълмове се оказаха покрити с остри камънаци, а небето постепенно се озари в мастилен цвят. Едва сега Хоукмун и д’Аверк разбраха защо гранбретанците се отнасят със страх към тази окаян край, където дори земята и небето имаха неестествен изглед.
Най-сетне навлязоха в планините.
Погледнати отблизо, те също имаха жълтеникав оттенък, примесен с мрачни тъмнозелени тонове. Наблизо притичваха странни животинки, а когато поеха нагоре по склона, зърнаха група човекоподобни същества с космати тела и съвсем плешиви глави — съвсем мънички, само по една педя, които ги наблюдаваха от прикритие.
— Тези нещастници някога са били хора — рече д’Аверк. — Техните предци са обитавали тези места. А виж какво е сторило с тях Трагичното хилядолетие.
— Откъде знаеш? — попита Хоукмун.