Не само това, с течение на времето в него бе нараснало вътрешното убеждение, че пейзажът е закодиран. Някъде там отвъд може би щеше да открие отговора на дилемата, която го измъчваше, да се натъкне, пък било и случайно, на откровението за дебнещата заплаха, която искаше да го погълне както психически, така и физически.
Слънцето изгря и озари в ослепителна светлина водната шир: Графът се пробуди от вцепенението си тъкмо навреме, за да забележи приближаването на своята любима дъщеря, Изелда, златокосата примадона на лагуните, която напомняше призрачно феерично видение, облечена в своята бледосиня наметка и яхнала голия гръб на породистия камаргски рогат жребец. На лицето й грееше загадъчна усмивка, сякаш тя също бе част от тайнствения пейзаж, който ги обкръжаваше.
Графът, който желаеше да остане насаме с мислите си, понечи да се скрие, но девойката вече го бе забелязала и му помаха с ръка, докато се носеше но брега на лагуната.
— Татко, много рано си станал! А и не за първи път през последните дни.
Графът кимна, отново плъзна поглед по равната повърхност на лагуната и далечните тръстики, а сетне извърна неочаквано глава към танцуващите в небето алени птици, сякаш се надяваше да ги изненада и по такъв начин да научи за тях нещо, което досега му беше убягвало.
Изелда скочи леко от коня и спря до него.
— Не са като нашите птици — подхвърли тя. — Макар че приличат. Какво гледаш?
Граф Медни сви рамене и се усмихна.
— Нищо. Къде е Хоукмун?
— В замъка. Още спи.
Графът изсумтя в отговор нещо неразбрано и долепи едрите си длани, заслушан в порещите въздуха могъщи криле, сякаш се канеше да се моли. После видимо се отпусна, хвана я за ръката и лекичко я поведе по брега на лагуната.
— Колко е красиво! — прошепна тя. — И този изгрев…
Графът нетърпеливо махна с ръка.
— Ти не разбираш… — поде той, но неочаквано млъкна. Осъзнаваше, че Изелда никога няма да зърне в пейзажа онова, което виждаше той. Веднъж вече се бе опитвал да й го опише, но тя бе изгубила интерес към разговора, без да се постарае да вникне в смисъла на скритите във всичко наоколо — във водата, тръстики те, дърветата и движенията на животните — послания.
За него това бе абсолютното олицетворение на представата за ред, докато Изелда черпеше от околния пейзаж единствено удоволствие — определяше го като нещо „красиво“ и пораждащо удоволствие само защото било „диво“ и „неподправено“.
Единствено Боуджентъл, поетът-философ и негов стар другар, беше в състояние да улови смисъла на това загадъчно послание, ала и той бе склонен да търси в него не толкова реално съществуваща взаимовръзка, колкото характеристика на душевното състояние, в което се намираше граф Медни.
— Ти си изтощен и объркан — повтаряше в подобни случаи Боуджентъл. — Онази частица от мозъка ти, която се занимава с откриване на закономерности, изглежда, се е претоварила и те кара да търсиш взаимовръзки там, където в действителност не съществуват…
На тези и други подобни аргументи графът отвръщаше с презрително свиване на вежди, а сетне отново се изгубваше в пущинаците около замъка, с което будеше тревогата и опасенията на своите близки и приятели.
Никой не можеше да каже с точност колко време е прекарал в изследване на този нов Камарг, който толкова много приличаше на истинския, само дето нямаше и следа човечеството някога да се е докосвало до него.
— Той е човек на действието, също като мен — каза веднъж Дориан Хоукмун, опитвайки се да успокои Изелда. — И понеже не намира истински проблем, с който да се захване, вглъбил се е в себе си.
— Въпросът е в това, че истинският проблем е неразрешим — отвърна Боуджентъл, но разговорът приключи дотук, защото Хоукмун също бе излязъл да поскита, положил неспокойно ръка върху дръжката на сабята си.
Напрежението се усещаше не само в Медния замък, но и в градчето под него. Хората често се споглеждаха разтревожени; доволни бяха, че са се измъкнали от зловещите нокти на Тъмната империя, ала същевременно не знаеха колко дълго ще могат да разчитат на гостоприемството на сегашното си убежище. През първите дни след като пристигнаха в тази нова страна, всичко наоколо имаше призрачен вид, озарено в цветовете на дъгата, но постепенно тези ярки цветове избледняха и предметите придобиха нормалната си оцветка, сякаш хората бяха наложили спомените си върху околния пейзаж, променяйки го по такъв начин, че първоначалните разлики да избледнеят. Из полята препускаха диви рогати коне и бели биволи, които сякаш чакаха да бъдат обяздени, в небесата се рееха алени птици, достатъчно едри и яки, за да носят на гърбовете си ездачи, но камаргците все не можеха да забравят доскорошните си страхове от Тъмната империя, за да се захванат с ежедневните проблеми.