— Ще видим — засмя се отново Мелиадус. — Ще се вслушам в думите ви и ще отложа за съвсем малко мъченията, на които възнамерявах да ви подложа още сега. Отмъщението може да почака. По-късно, когато се върнем дружно в моя дворец, смятам да използвам най-различни интересни средства. Дотогава, разбира се, трябва да съм се сдобил и с тайната на стареца за пътуване между измеренията… — Мелиадус си помисли, че с подобни познания ще може да си възвърне изгубеното благоволение на крал Хуон и почетното място в двора.
Той вдигна тежката си метална ръкавица и погали с престорена нежност Хоукмун.
— Ах, Хоукмун — не след дълго ще почувстваш силата на моето наказание, остава малко…
Хоукмун потрепери до корените на съществото си, но събра сили и заплю омразната вълча маска.
Мелиадус се отдръпна рязко назад, докосна маската си, сетне замахна и удари Хоукмун през устата.
— Още един час в адски болки, Хоукмун. Един-единствен час, който ще ти се стори цяла вечност, обещавам ти!
Хоукмун изви лице от отвращение и болка. Стражите му го блъснаха грубо и двамата с д’Аверк заслизаха по скалистия склон.
Бяха привързани с дебели въжета през кръста — Мелиадус се погрижи да бъдат спуснати съвсем внимателно, като скъпоценен чуплив товар. След малко и той се присъедини към тях.
— Все пак да не забравяме, че сме дошли тук заради стареца — заговори баронът. — Имам чувството, че се спотайва някъде наблизо. Ще ви оставя в пещерата, за вързани и под бдителна стража, а след това, с ваше позволение, ще пообиколя из пущинаците. Този път няма да ми се измъкнете. Най-сетне сте само мои! Вкарайте ги вътре. Вържете ги с всички въжета, които носите. И помнете — пазете ги като очите си, защото те са най — скъпоценните играчки на барон Мелиадус!
Баронът ги изпрати с поглед, остави трима стражи да охраняват входа на пещерата и пое нагоре по хълма в прекрасно, разположение на духа.
Пътем си обеща съвсем скоро да залови всички свои врагове, да разкрие тайните им и да се позабавлява като ги измъчва. А кралят-император отново щеше да разбере, че той е бил прав.
Ако пък кралят-император не се окажеше особено благосклонен — какво от това?
Мелиадус подготвяше план, който да реши и този дребен проблем.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
МИГАН ОТ ЛАНДАР
Навън се спусна нощта. Хоукмун и д’Аверк лежаха в сянката, загледани в светлината, която идеше откъм втората пещера.
Широките гърбове на стражите изпълваха входа. Телата на двамата пленници бяха овързани с яки дебели въжета.
Хоукмун напрегна мишци, колкото да установи, че може да помръдва само устата, очите и шията си. Д’Аверк беше в същото положение.
— Сами сме си виновни, приятелю. Трябваше да сме по-предпазливи — подхвърли д’Аверк с добре познатия при подобни случаи безгрижен глас.
— Така е — съгласи се Хоукмун. — Гладът и умората превръщат в глупаци дори мъдреците. Прав си, че сме си виновни сами.
— Заслужаваме си мъките — продължи д’Аверк. — Но защо трябва да страдат и нашите другари? Налага се да помислим за бягство, Хоукмун, колкото и безнадеждна да ти се струва тази идея.
Хоукмун въздъхна.
— Аха. Ако Мелиадус се добере до Медния замък… Той потрепери.
От кратката среща с гранбретанеца бе останал с впечатлението, че лудостта на Мелиадус се е задълбочила още повече. Може би причината бе в поредицата тежки поражения край стените на Медния замък? Или пък радостта от внезапното изчезване на най-заклетия враг на Империята? Трудно му беше да прецени. В едно не се съмняваше — неговият стар враг изглеждаше така, сякаш всеки миг ще изгуби контрол. Кой би могъл да каже какво ще последва?
Хоукмун завъртя глава и се намръщи. Стори му се, че дочува някакъв шум от вътрешността на пещерата. Ето, че шумът се повтори. Д’Аверк също се размърда неспокойно и прошепна:
— Там вътре има някой, кълна се…
В този миг върху телата им легна нечия сянка. Двамата приятели вдигнаха погледи и съзряха лицето на висок прегърбен старец, изваяно сякаш от камък и обкръжено от ореол призрачнобели коси.
Старецът ги разглеждаше със сключени вежди. После прехапа устни, премести поглед върху пазачите, застанали на пост пред входа на пещерата, и отново огледа Хоукмун и д’Аверк. Не промълви нито дума, само стоеше неподвижно, скръстил ръце на гърдите си. Хоукмун забеляза, че на пръстите си носеше кристални пръстени — на всички без малкия пръст и палеца. Това можеше да бъде само Миган от Ландар! Но как се бе промъкнал незабелязан в пещерата? Сигурно някъде имаше таен вход.
Хоукмун му хвърли изпълнен с отчаяние поглед, опитвайки се да го спечели на своя страна.