Баронът извика от болка и се олюля.
— Сега е моментът, д’Аверк! — извика Хоукмун. — Давай, Миган! Използвайте пръстените! Това е единствената възможност да се измъкнем!
Той завъртя кристалния пръстен първо надясно, после наляво и повтори същото движение още шест пъти. Мелиадус се нахвърли с яростен вик върху него. Хоукмун вдигна сабята, за да отбие удара. И изведнъж Мелиадус изчезна.
Изчезна и пещерата, изчезнаха и приятелите му.
Хоукмун стоеше съвсем сам насред плоска равнина, простираща се докъдето му стига погледът. Беше пладне, жаркото слънце бе увиснало точно над главата му. Равнината бе покрита с ниска торфена растителност, чиято миризма, кой знае защо, му напомняше за пролетта.
Къде се намираше? Дали Миган не го беше измамил? Къде ли бяха другите?
Изведнъж само на няколко крачки от него започна да се материализира фигурата на Миган от Ландар, просната в торфа. Тялото му беше покрито с безброй кървящи рани, лицето му беше бледо като платно и сгърчено от болка. Хоукмун пъхна сабята в ножницата и се наведе над него.
— Миган…
— Опасявам се, че не ми остава много, Хоукмун. Е, поне помогнах да се продължи предначертаното в твоята съдба. Руническият жезъл…
— Моята съдба ли? Какво искаш да кажеш? И какво общо има Руническият жезъл с това? Толкова често напоследък чувам да се говори за него и не мога да разбера каква е връзката му с мен…
— Ще научиш, когато му дойде времето. Междувременно…
В този момент неочаквано се появи д’Аверк и започна да се оглежда изумено.
— Ама това нещо наистина си го бива! Проклет да съм, ако пак не е забъркан Руническият жезъл! Вече мислех, че сме загубени.
— Ти… ти трябва да откриеш… — поде Миган, но се закашля. От устата му рукна кръв и се стече надолу по брадичката.
Хоукмун повдигна главата му.
— Не се опитвай да говориш, Миган. Раната ти е доста тежка. Нуждаеш се от помощ. Може би ако успеем да се върнем в Медния замък…
— Не можете — поклати глава Миган.
— Не можем да се върнем? Но защо? Нали пръстените вече ни пренесоха тук? Едно завъртане наляво и…
— Не. След като се прехвърлихте тук, пръстените трябва да бъдат пренастроени.
— И как ще стане това?
— Няма да ви кажа!
— Не желаеш? Или не можеш?
— Не желая. От мен се искаше да ви преместя в това измерение, където трябва да изпълните част от предначертаното. Трябва да откриете… ох, болката е непоносима!
— Значи си ни измамил, старче! — рече д’Аверк. — Постарал си се да изпълним отредената ни предварително роля, така ли? А сега умираш и ние не можем да ти помогнем с нищо. Кажи ни как да се върнем в Медния замък и ще ти намерим някой знахар.
— Не разбирате ли, че ви доведох тук не по моя прищявка? Така повелява самата история. Много места и времена съм посетил с помощта на тези пръстени. Какво ли не съм видял. Зная добре на кого служиш, Хоукмун, и зная също така, че е дошло време да поскиташ из тези земи.
— Тук ли? — извика с отчаян глас Хоукмун. — Какво е това време, в което ни отведе? Как се нарича тази страна? Изглежда ми, сякаш цялата е една безкрайна равнина!
Но от устата на Миган вече бликаше тъмна кръв и нямаше никакво съмнение; че краят му е близо.
— Вземете моите пръстени — рече той, като дишаше на пресекулки. — Ще ви потрябват. Първо намерете Нарлийн и Меча на зората — ще го откриете на юг. Сетне поемете на север и търсете град Днарк… и Руниче… — Той се закашля и по тялото му премина мъчителен гърч.
Хоукмун вдигна поглед към д’Аверк.
— Руническият жезъл? Значи ли това, че сме в Азиакомуниста, където според поверието се намира и жезълът?
— Каква иронична игра на съдбата, като се има предвид малката измама, към която прибягнахме при посещението на Гранбретан — подхвърли д’Аверк, докато попиваше с кърпичка кръвта, стичаща се от раната в крака му. — Може би наистина сме в тази страна. Да ти призная, вече ми е все едно. Важното е, че сме далеч от досадния Мелиадус и неговата кръвожадна пасмина. Слънцето напича приятно и като изключим някоя и друга дребна рана, сме по-добре, отколкото можеше да се очаква.
Хоукмун се огледа и въздъхна.
— Не съм съвсем сигурен. Ако опитите на Тарагорм се окажат успешни, не е изключено да намери верния път към нашия Камарг. Предпочитам сега да съм там. — Той опипа пръстена. — Чудя се… Д’Аверк вдигна предупредително ръка.
— Не, Хоукмун. Не си играй с това. Склонен съм да повярвам на стареца. Освен това ми се струва, че той беше добре разположен към теб. Едва ли ни мислеше злото. Сигурно е възнамерявал след като се преместим тук да ни отведе лично до местата, за които спомена. Ако се опитаме да задействаме пръстените, кой знае къде ще се озовем. Нищо чудно да попаднем отново в лапите на Мелиадус.