— Дойде време да ми разкажете как сте се появили в страната на становете — заговори Женак-Тенг. — Тук рядко идват чужденци — заради чарките. С интерес ще чуя новините от другия край на света…
— Не съм съвсем сигурен, че ще разберете отговора на първия въпрос — взе думата Хоукмун. — Нито пък са ни известни някакви новини от света. — И той обясни, доколкото можа, как са пристигнали и къде се намира техният свят. Женак-Тенг го изслуша внимателно.
— Прав бяхте — кимна накрая той. — Разбрах твърде малко от вашия разказ. Никога не съм чувал за страни като „Европа“ или „Гранбретан“, а инструментът, който описахте, е непознат за нашите учени. Но аз ви вярвам. Как иначе щяхте да се появите толкова внезапно в страната на становете?
— Какви са тези станове? — попита д’Аверк. — Одеве казахте, че това не са градове.
— Така е, наистина. Това са семейни имения, принадлежащи на един и същи клан. В конкретния случай изброените подземни селища принадлежат на фамилията Тенг. Други, съседни на нашата фамилии са От, Сек и Ненг. Преди години бяха доста повече — но чарките ги унищожиха една по една…
— А какви са тези чарки? — попита Хоукмун.
— Чарките са наши стари врагове. Били са създадени от онзи, който навремето е воювал със семействата от равнината. Минало време и първосъздателят се самоунищожил при някакъв таен опит, ала неговите изчадия — чарките — се скитат и до ден днешен из равнините. Притежават най-разнообразни умения, за да ни надвиват, и се хранят с нашата жизнена енергия. — При тези думи Женак-Тенг потрепери.
— Хранят се с вашата жизнена енергия? — попита намръщено д’Аверк. — Какво е това?
— Става дума за източника на живот — чарките го отнемат, а жертвите им умират бавно, напълно лишени от енергия, неспособни дори да помръднат…
Хоукмун жадуваше да научи още малко по въпроса, но очевидно темата не беше никак приятна за Женак-Тенг. Наложи се да я промени.
— Ами равнината навън? Не прилича да е образувана по естествен път.
— Правилно наблюдение. Навремето тук са били разположени многобройни площадки за кацане, защото ние, наследниците на Стоте фамилии, сме били някога могъщи и непобедими — до появата на онзи, кой то създал чарките. Той поискал да се разпорежда с нашите източници на енергия и с изобретенията ни. Наричал се Сенатор-врон-Кенсай и довел със себе си от изток чарките, като им възложил задачата да изтребят да крак Фамилиите. Така и станало, ако се изключат шепата оцелели, останали до наши дни. Няма да мине много време и чарките ще ни изловят всички…
— Не сте ли се предали твърде лесно? — попита укорително д’Аверк.
— Човек трябва да бъде реалист — отвърна с въздишка Женак-Тенг.
— Бихме желали още утре да потеглим на път — рече Хрукмун. — Разполагате ли с карта — нещо, което да ни помогне да се ориентираме по пътя към Нарлийн?
— Имам карта — макар и доста груба. Навремето Нарлийн беше един от процъфтяващите търговски градове но крайбрежието. Но това беше преди векове. Не зная какво е станало сега с него.
Женак-Тенг се изправи. — Ще ви отведа в стаята, която е отредена за вас. Тази нощ ще поспите, а утре сутринта можете да продължите своето дълго пътуване.
ВТОРА ГЛАВА
ЧАРКИТЕ
Хоукмун се пробуди от шума на битка.
В първия миг се зачуди дали все още не са в пещерата на Миган, заобиколени от войниците на барона, а всичко останало не е било сън. Той скочи чевръсто от леглото и сграбчи сабята, подпряна на стола, където бе преметнал дрехите си. Намираше се в стаята, в която предната вечер ги беше настанил Женак-Тенг.
Хоукмун започна да навлича трескаво дрехите си. Зад вратата се носеха приглушени крясъци, звън на саби и някакви странни звуци, наподобяващи цвилене и мяукане. Щом се облече, той застана до вратата и тихичко я открехна.
В следния миг се облещи изумено. Стройните мургави обитатели на Тенгстан се налагаха помежду си ожесточено и до самозабрава, като използваха вместо оръжия различни подръчни средства, каквито из стаята имаше в изобилие. Лицата им бяха разкривени от ожесточение, от устните им канеше пяна, очите им бяха изцъклени безумно. Изглеждаха, сякаш са изгубили ума си!
По коридора се носеше дим с мастилен цвят, миришеше неприятно и отнякъде се чуваше звън на изпотрошени стъкла и скърцащ метал.
— В името на Руническия жезъл, д’Аверк — промърмори той. Изглеждат като обсебени от зъл дух!
Неколцина мъже се сборичкаха съвсем близо до вратата и неочаквано Хоукмун се озова сред тях. Разблъска ги и отскочи встрани. Никой не му обърна внимание, нито пък на д’Аверк. Продължаваха да се бъхтят взаимно, сякаш въобще не ги забелязваха.