— Насам — извика Хоукмун и двамата напуснаха стаята с голи саби в ръце. Дориан се закашля от нахлулия в дробовете му синкав дим и почувства остър сърбеж в очите. Всичко наоколо беше разрушено. Коридорът беше осеян с трупове.
Двамата се втурнаха из тесните тунели, докато най-сетне стигнаха апартамента на Женак-Тенг. Вратата беше заключена. Хоукмун заблъска трескаво с дръжката на сабята си.
— Женак-Тенг, отвори, ние сме — Хоукмун и д’Аверк! Вътре ли си?
Зад вратата се чу слаб шум, после се отвори и на прага застана Женак-Тенг с разширени от ужас очи. Той ги подкани да влязат, тръшна вратата и я залости.
— Чарките — изстена Женак. — Сигурно наблизо се е скитала още една глутница. Вината е моя — проявих небрежност. Завариха ни неподготвени. Сега вече сме обречени.
— Не виждам никакви чудовища — рече д’Аверк. — Твоите роднини се бият помежду си.
— Така е — това е един от начините, който използват чарките, за да ни победят. Те излъчват мозъчни вълни, които ни карат да губим разсъдък и да виждаме врагове в нашите най-близки приятели и събратя. А докато се бием помежду си, проникват в стана. Скоро ще бъдат тук!
— А този синкав дим за какво е? — попита д’Аверк.
— Той няма нищо общо с чарките. Причината е някой повреден генератор. Сега вече нямаме и енергия.
Някъде над главите им се разнесе оглушителен трясък и тропот, от който стените на стаята се разтърсиха.
— Чарките — прошепна ужасено Женак. — Скоро лъчите им ще ме достигнат и тогава аз също…
— А защо не са те достигнали досега? — понита Хоукмун.
— Някои от нас притежават известни съпротивителни сили. Вие например очевидно въобще не се влияете от тях. Други падат в самото начало.
— Не можем ли да избягаме? — Хоукмун огледа стаята. — Сферата, с която пристигнахме…
— Късно е, твърде късно…
Д’Аверк сграбчи Женак-Тенг за рамото.
— Тръгвай, човече! Ако имаме късмет, ще успеем да се измъкнем. Само ти можеш да управляваш сферата!
— Аз трябва да умра заедно с моето семейство — защото аз съм причината за неговата гибел. — Женак-Тенг твърде малко приличаше на интелигентния събеседник от вчерашния ден. Беше изгубил жизнеността си. Очите му блестяха като стъклени и Хоукмун си помисли, че съвсем скоро техният приятел ще бъде във властта на тези странни и могъщи чарки.
Хоукмун взе бързо решение, вдигна сабята и замахна рязко. Дръжката се стовари върху слепоочието на Женак-Тенг и той се строполи.
— Хайде, д’Аверк — подкани приятеля си Хоукмун. — Да го отнесем в сферата. Побързай!
Кашляйки мъчително от сгъстяващия се синкав дим, двамата се запрепъваха из потъналите в мрак тунели, вдигнали отпуснатото тяло на Женак-Тенг. Хоукмун се стараеше да следва пътя, по който бяха дошли от сферата.
Изведнъж тунелът се разтресе заплашително и те едва се задържаха на крака. А след това…
— Стената пада! — изкрещя д’Аверк. — Бързо, Хоукмун, в обратна посока! — Трябва да стигнем до сферата! — извика му в отговор Хоукмун. — Трябва да продължим напред!
От тавана се посипа мазилка, западнаха парчета, през процепа в стената се показа нещо сивкаво, като изваяно от камък. Беше издължено и завършваше със смукало като на октопод, което се разтваряше като уста, готвеща се да ги целуне.
Хоукмун потрепери от ужас и посече със сабята зловещо извиващия се крайник. Пипалото се отдръпна, махна почти безгрижно, сякаш се опитваше да му даде знак, че би желало да се сприятелят, и сетне отново премина в атака.
Този път Хоукмун успя да го отсече напълно и зад стената се разнесе ядно съскане. Съществото, изглежда, беше изненадано от упоритата съпротива. В това време Хоукмун метна Женак-Тенг на рамо, промуши още веднъж препречващото пътя му пипало, прескочи го и побягна по рутещия се тунел.
— Бягай, д’Аверк! Към сферата!
Д’Аверк се изплъзна от хватката на гърчещото се пипало и го последва. Стената от едната страна внезапно рухна и зад нея се показа цяла гора от гърчещи се пипала, над които пулсираше нещо като пародия на човешко лице със замръзнала идиотска усмивка.
— Дали пък не иска да го почеша? — пошегува се навъсено д’Аверк, докато заобикаляше препречилите се пипала. — Хоукмун, не ти ли е мъчно за него?
Но Хоукмун бе прекалено зает с вратата, която водеше към помещението със сферата. Проснат на пода до него, Женак-Тенг стенеше, обхванал главата си с ръце.
Хоукмун отвори вратата, метна отново Женак на рамо и пресече тясното открито пространство, което го делеше от сферата.
Странната машина беше притихнала, цветовете й помътнели, но за щастие бе оставена отворена, така че проникнаха в кабината без затруднения. Хоукмун пръв изкачи стълбичката и положи Женак до пулта за управление, а д’Аверк го последва.