Д’Аверк се излегна по гръб до него, бръкна в разкъсаната си жилетка и извади смачкан свитък — картата, която Женак-Тенг им бе дал малко преди да потеглят.
Разгъна я и се зае да я изучава. Основната част бе посветена на равнината и различните станове, обитавани от сънародниците на Женак, както и на ловните пътеки на чарките. Край повечето станове бяха поставени кръстчета, които вероятно означаваха, че са били разрушени от чарки.
После посочи една точка близо до долния ъгъл на картата.
— Ето. Това е гората. Малко по на север е отбелязана и река — река Сейю. Тази стрелка сочи на юг, към Нарлийн. С други думи, коритото на реката ще ни изведе право при града.
Хоукмун кимна.
— Ами тогава, като си починем, да потегляме към реката. Колкото по-скоро стигнем Нарлийн, толкова по — добре — там поне ще узнаем в кое измерение и време се намираме. Жалко, че пристигането ни съвпадна с нападението на чарките. Инак щяхме да научим всичко, каквото ни интересува, от Женак-Тенг.
Подремнаха в гората още час, сетне се надигнаха, събраха багажа си и се отправиха на север, към реката.
Колкото повече я наближаваха, толкова по-гъста беше гората, а хълмовете наоколо ставаха все по-стръмни. Смрачаваше се и тишината им действаше потискащо. Бяха изморени и почти нямаха желание да разговарят.
Хоукмун порови из привързаната на колана му кесийка и извади отвътре покрито с орнаменти огниво. Вървяха още половин час, докато стигнаха тесен поток, който се вливаше в езеро със стръмни брегове. Съвсем наблизо имаше малка поляна и Хоукмун предложи:
— Слушай, д’Аверк, най-добре ще е да прекараме нощта тук. Направо залитам от умора.
Д’Аверк кимна, легна на брега на езерото и загълта жадно кристалночистата вода.
— Май е доста дълбоко — подхвърли той, докато триеше устните си.
Хоукмун стъкмяваше огъня и не отговори. Не след дълго лумнаха и пламъците.
— Дали да не поогледаме наоколо за дивеч? — предложи лениво д’Аверк. — Да знаеш само колко съм гладен. Имаш ли представа как се слагат примки, Хоукмун.
— Горе-долу — отвърна Дориан. — Но не съм гладен.
След тези думи двамата се излегнаха край огъня и потънаха в сън.
Беше тъмна нощ и доста студено. Хоукмун се пробуди внезапно от ужасения вик на своя другар.
Скочи и погледна накъдето му сочеше д’Аверк, като същевременно измъкна сабята си от ножницата. Онова, което видя, накара кръвта му да замръзне. Огромно влечугоподобно чудовище се надигаше от гладката повърхност на езерото. По хълбоците му се спускаха водопади, черните му очи пламтяха ярко, люспите, покриващи гърба му, мятаха отблясъци в нощта. В разтворената му паст сияеха снежнобели заострени зъби. Чудовището се понесе право към тях, разплисквайки шумно водата около себе си.
Хоукмун неволно отстъпи назад, чувствайки се като джудже пред зловещото създание.
Чудовището наклони глава и щракна челюсти само на сантиметри от лицето на Хоукмун. От устата му полъхна отвратителна, задушлива воня.
— Бягай, Хоукмун, бягай! — изкряка д’Аверк и двамата се понесоха в лудешки бяг през гората.
Ала чудовището не се поколеба да напусне езерото и да ги последва. От гърлото му се надигна страховит дрезгав нисък, който сякаш изпълни гората. Почти заслепени от непрогледната нощ, Хоукмун и д’Аверк се хванаха за ръце, за да не се изгубят в тъмнината.
Последна нов пронизителен писък и във въздуха изсвистя дълъг тънък език, който обви китката на д’Аверк.
Д’Аверк извика от изненада и удари езика с острието на сабята си. Хоукмун се завъртя и без да изпуска ръката на приятеля си, нанесе няколко удара по черното туловище, извисило се над тях.
Ала езикът продължаваше неумолимо да влачи своята жертва към раззинатата паст. Напразни бяха усилията на Хоукмун да освободи приятеля си. Той пусна ръката му, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и заудря по тънкия жилав език.
Накрая я вдигна високо, замахна с всичка сила и нанесе страховит удар.
Чудовището отново изпищя, земята под краката им се разтресе, а след това езикът бавно се отдели от основата си и от раната шурна тъмна кръв. Разнесе се болезнен вик и няколко дървета отхвърчаха като трески от бясно мятащото се туловище. Хоукмун сграбчи д’Аверк, изправи го и срита встрани лепливия къс месо, останал от отрязания език.
— Благодаря — промърмори задъхано д’Аверк, докато тичаха през гората. — Ще ти призная, Хоукмун, че започвам да мразя тази страна. Тук на всяка крачка ни дебнат неподозирани опасности!
Чудовището продължаваше да ги преследва, огласяйки хълмовете с яростния си рев.
— Още малко и ще ни стигне! — извика Хоукмун. — Не можем да му избягаме!