Двамата спряха, обърнаха се и втренчиха очи в мрака. Единственото, което виждаха, бяха святкащите очи на създанието от езерото. Хоукмун вдигна сабята си и се приготви да му даде отпор.
— Има само една възможност — викна той и запрати сабята право в зловещо ококореното око.
Последва нов пронизителен писък, грохот на повалени масивни стволове, после блестящите точки внезапно изчезнаха и приятелите чуха отдалечаващ се обратно към езерото тътен.
Хоукмун облекчено въздъхна.
— Не го убих, но няма съмнение, че следващия път, когато ни срещне, ще се замисли дали пак да ни напада. Хайде, д’Аверк, искам час по-скоро да стигнем реката. Тази гора започва да ми действа на нервите!
— И какво те кара да смяташ, че реката ще е по-малко опасна? — попита го насмешливо д’Аверк, докато се прокрадваха през гъстата гора, като се ориентираха по мъхестата част на стволовете.
След два дни напуснаха мрачния горски масив и се изправиха на стръмния склон на един хълм, в чието подножие се простираше долина, през която се виеше коритото на река. Нямаше съмнение, че е река Сейю.
Бяха покрити с прах и мърсотия, небръснати и с изпокъсани от провирането из шубраците дрехи. Хоукмун бе въоръжен само с къс кинжал, а д’Аверк, изгубил жилетката си при едно премеждие, бе гол до кръста.
Спуснаха се тичешком надолу по хълма, като се препъваха в корените и блъскаха изпречилите се на пътя им клони. Жадуваха час по-скоро да стигнат реката.
Къде щеше да ги отведе тази река — не знаеха, но и двамата искаха да се отдалечат от ужасната гора и нейните зловещи чудовища, защото макар след създанието от езерото да не бяха имали други подобни срещи, бяха видели още няколко подобни страховити чудовища от разстояние, а се бяха натъквали и на следи от най-различни горски обитатели.
Скочиха едновременно във водата и се захванаха да мият полепналата по кожите им мръсотия, като същевременно разменяха ухилени погледи.
— Ах, сладка водице! — възкликна д’Аверк. — Ти водиш право към градове, стени и цивилизация. Хич не ме е грижа какво ще ни поднесе тази цивилизация — каквото и да е то, ще бъде трижди по-приемливо от онова, което таи в себе си късчето природа зад нас!
Хоукмун се усмихна иронично, защото макар да разбираше напълно чувствата на своя приятел, не споделяше мнението му.
— Трябва да си направим сал — рече той. — Щом реката тече на юг, ще оставим на течението да ни отнесе при заветната цел!
— Зная, че те бива в риболова, Хоукмун, и разчитам на теб за някоя и друга вкусна вечеря. Втръснаха ми тези ягодки и боровинки, дето се тъпкахме с тях през последните два дни!
— Ако искаш, ще те науча да ловиш риба. Нищо чудно да ти е от полза, ако някой ден изпаднеш в подобна ситуация — засмя се Хоукмун и тупна д’Аверк по гърба.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ВАЛЖОН ОТ СТАРВЕЛ
След четири дни набързо построеният сал вече ги бе откарал на много мили надолу по реката. Гората постепенно се беше отдръпнала от бреговете, заместена от невисоки хълмове и поля с диви жита.
Хоукмун и д’Аверк се прехранваха с рибата, която ловяха от време на време, а също и с корени и плодове, които беряха на сушата. Колкото повече наближаваха Нарлийн, толкова повече растеше тяхната увереност.
Изглеждаха като истински корабокрушенци — разпарцаливени дрехи и дълги, гъсти бради, ала в очите им вече не гореше пламъкът на глада и двамата бяха в прекрасно разположение на духа.
Някъде в късния следобед на четвъртия ден забелязаха кораб, скочиха на крака и замахаха като подивели, опитвайки се да привлекат вниманието към себе си.
— Може би този кораб е от Нарлийн! — извика Хоукмун. — Дали няма да се съгласят да ни откарат до града?
Корабът беше с щръкнал напред нос и беше изрисуван в крещящи цветове. Преобладаващо беше червеното, с изобилие от златисти, жълти и сини краски, особено по бордовете. На пръв поглед приличаше на двумачтова шхуна, но същевременно притежаваше и цяла редица весла, с чиято помощ сега се движеше право срещу течението, за да ги доближи. Отгоре се вееха поне стотина разноцветни знамена, а хората, струпани на горната палуба, бяха облечени със същия налудничав вкус.
Веслата замръзнаха във въздуха и корабът бавно се плъзна към тях. Отгоре надзърна лице, скрито от гъста брада.
— Кои сте вие?
— Пътници — странници по тези места. Ще ни вземете ли на борда? — попита д’Аверк. — Ако трябва, съгласни сме да работим, за да си платим пътуването до Нарлийн.
Брадатият се захили.
— Щом желаете. Заповядайте на борда, почитаеми господа.
Хвърлиха им въжена стълба и Хоукмун и д’Аверк се изкатериха с благодарност на изпъстрената с орнаменти палуба.