— Намирате се на „Речния ястреб“ — махна с ръка брадатият. — Не сте ли чували за него?
— Нали ви казах, че идем отдалеч — отвърна Хоукмун.
— Да бе…Е, корабът е притежание на Валжон от Старвел — за него вече не се съмнявам, че сте чували.
— Не сме — отвърна д’Аверк. — Но сме му благодарни, задето отклони кораба от курса, за да ни прибере. А сега, приятелю, какво ще кажеш за предложението да си отработим пътуването до Нарлийн?
— Ами, щом нямате никакви мангизи…
— Нито грош…
— Тогава най-добре да оставим на Валжон да реши какво точно ще иска от вас.
Брадатият ги изпроводи до горната палуба, където някакъв мършав на вид човек се бе настанил в хамак. Беше се загледал в реката и изобщо не им обърна внимание.
— Господарю Валжон? — обади се брадатият.
— Какво има, Ганак?
— Тези двамата, дето ги взехме на борда. Нямат никакви пари и биха желали да си отработят пътя.
— Щом толкова настояват, Ганак, дай им тази възможност — усмихна се уморено Валжон. — Оставям на теб. — Вперил меланхоличен поглед в далечния бряг, той дори не погледна Хоукмун и д’Аверк. Само махна с ръка, показвайки, че разговорът е приключил.
Хоукмун се огледа с нарастващо безпокойство. Екипажът на кораба се беше събрал на палубата около тях и ги разглеждаше с непредвещаващи нищо добро усмивки.
— Кое е смешното? — попита Хоукмун.
— Смешно ли? — отвърна Ганак. — Няма нищо смешно. А сега, господа, ще бъдете ли така добри да си плюете на ръцете и да се захванете с веслата — оттук, та чак до Нарлийн?
— Щом това се иска от нас, за да стигнем града — отвърна с известна неохота д’Аверк.
— Работата е малко тежичка — подхвърли Хоукмун. — Но ако може да се вярва на картата, Нарлийн не е много далеч. Покажи ни къде са веслата, приятелю Ганак.
Ганак ги поведе по палубата, докато стигнаха тясна стълба, водеща към двете редици гребци. Хоукмун остана поразен от състоянието на тези нещастници. Изглеждаха изтощени до смърт и невероятно мръсни.
— Не разбирам… — поде той.
— А, скоро ще разбереш — засмя се Ганак.
— Какви са тези хора? — рече смаяно д’Аверк.
— Те са роби, уважаеми господа — също като вас. Свикнали сме да прибираме на борда на „Речния ястреб“ само онова, от което можем да извлечем полза. И тъй като нямате пари, нито пък някой би платил откуп за вас, остава да ви обявим за роби и да дърпате веслата, докато пукнете. Хайде, слизай долу!
Д’Аверк измъкна сабята, а Хоукмун кинжала си, но Ганак отскочи назад и за миг събра целия екипаж.
— Погрижете се за тях, момчета. Научете ги да не си вирят носовете. Май все още не знаят какво се изисква от един роб.
По стълбите изтрополиха още моряци, всички с голи саби, и бавно ги заизтласкваха назад.
Д’Аверк и Хоукмун се приготвиха да умрат, като вземат колкото се може грешни души за придружители, но в този миг отгоре неочаквано се спусна някаква дребна, завързана на въже фигура, нанесе два точни и чевръсти удара с дървена бухалка по главите на двамата и ги запрати право върху гребците.
Люшкащата се фигура се захили, скочи на палубата и затъкна бухалката в пояса си. Ганак се изсмя гръмогласно и доволно потупа неочаквания помощник по рамото.
— Добра работа, Ориндо. Номера си го бива, а и ни спестява излишни кръвопролития.
Междувременно неколцина моряци скочиха долу и завързаха все още зашеметените войни до едно дървено весло.
След малко Хоукмун се свести и установи, че седи на тясна скамейка редом с д’Аверк, а Ориндо полюшва безгрижно крака от стълбата над тях. Беше момче, около шестнадесетгодишно, с наперена усмивка.
Хлапето се извърна и викна на другите, които не се виждаха:
— Готово — свестиха се. Можем да потегляме за Нарлийн. — После намигна на Хоукмун и д’Аверк. — Започвайте, уважаеми господа. Бъдете така добри да погребете. Имате късмет — потегляме надолу по течението. Първият ви работен ден ще е доста лек.
Хоукмун отвърна с подигравателен поклон над веслото.
— Благодаря, млади човече. Дълбоко оценявам вашата загриженост.
— Тъй като по природа съм добросърдечен човек, смятам и за в бъдеще да ви давам по някой добър съвет — рече Ориндо, скочи от стълбата, вдигна синята си куртка и се покатери на палубата.
След миг отгоре се появи лицето на Ганак. Той побутна Хоукмун по рамото с една заострена кука.
— Дърпай здраво, приятелче, ако не искаш да почувстваш това желязо в червата си. — След тези думи Ганак изчезна. Останалите гребци напънаха мишци и за Хоукмун и д’Аверк не остана друго освен да последват примера им.