Гребаха почти през целия ден, потънали във вонята на собствените си тела и миризмата на околните, а за обяд получиха по купичка рядка помия. Работата беше убийствена, ала съседите споделяха със задоволство, че била далеч по-поносима, отколкото гребането срещу течението!
Когато настъпи нощта, отпуснаха веслата и получиха поредната порция отврат, която ако не друго, със сигурност бе още по-гадна от предишната.
Хоукмун и д’Аверк бяха твърде изморени, за да разговарят, но въпреки това направиха няколко отчаяни опита да се освободят от въжетата. Задачата се оказа непосилна за изнемощелите им мускули.
На следващата сутрин ги пробуди гласът на Ганак.
— Предните гребци, тегли! Хайде, мърши! И вие също, господа! Тегли! Тегли! Отсреща плува истинско съкровище и ако го изпуснете, целият гняв на господаря Валжон ще се стовари върху вас!
Измършавелите тела на останалите гребци неочаквано се изпълниха с жизненост и Хоукмун и д’Аверк се помъчиха да следват техния ритъм, докато тежкият кораб се носеше срещу течението.
Хоукмун вече си мислеше, че ще издъхне от изтощение. Сърцето му блъскаше лудо, мускулите му стенеха от агония. Колкото и здраво да беше тялото му, то не беше привикнало към подобно нечовешко усилие. Беше плувнал в пот, косата му беше прилепнала към лицето, а устата му бе разтворена, изкривена в мъчителна гримаса.
— Ох, Хоукмун… — изпъшка д’Аверк. — Не за… тази…роля…в живота…съм създаден…
Ала Хоукмун дори не успя да отвърне, задавен от непреодолима болка в гърдите и ръцете.
С разтърсващ трясък корпусът на шхуната се вряза в преследвания кораб и в същото време се разнесе викът на Ганак:
— Предните гребци, пусни веслата!
Хоукмун и останалите се подчиниха незабавно и се отпуснаха върху веслата. Над главите им се разнесе грохотът на битката. Чуваше се звън на саби, предсмъртни стонове, победни крясъци и викове на ранени, но всичко това изглеждаше като някакъв далечен сън за Хоукмун. Чувстваше, че ако продължава да гребе в шхуната на господаря Валжон, скоро ще умре.
После неочаквано над него се разнесе гърлен вик и само секунда по-късно върху му се строполи нечие тежко тяло. Тялото потрепери, претърколи се и тупна пред него. Оказа се, че принадлежи на едър и космат мускулест моряк. От гърдите му стърчеше окървавен кинжал. Мъжът изстена, сгърчи се и издъхна, а ножът в ръката му се изтърколи на пода.
Хоукмун го гледа тъпо няколко секунди, сетне мозъкът му започна да работи. Той протегна крак и установи, че може да достигне падналия нож. Постепенно, след няколко продължителни опита, Дориан успя да притегли ножа до себе си и да го скрие под пейката. После се отпусна напълно изчерпан на веслото.
Междувременно шумът от битката беше утихнал и Хоукмун се пробуди от миризмата на горящо дърво. Огледа се уплашено, осъзнавайки причината за появилия се дим.
— Другият кораб е запален — успокои го д’Аверк. — Намираме се в компанията на пирати, приятелю Хоукмун. Пирати. — Той се усмихна саркастично. — Ама че неподходящо обкръжение за човек с моето разклатено здраве…
Хоукмун с изненада си помисли, че за разлика от него, д’Аверк е запазил духа си дори в това безнадеждно положение.
Той пое въздух с пълни гърди, изправи рамене, доколкото му позволяваше позата, и прошепна:
— Имам нож…
Д’Аверк бързо кимна.
— Зная. Видях те. Бързо схващаш, Дориан. Не си чак толкова зле, колкото изглеждаш. А вече те бях отписал!
— Гледай да си починеш тази нощ, допреди зазоряване — рече му Хоукмун. — Тогава ще се опитаме да избягаме.
— Аха — съгласи се д’Аверк. — Трябва да си пестим силиците. Кураж, Хоукмун — скоро отново ще бъдем свободни хора!
През останалата част от деня продължиха да гребат с бързо темпо по течението и спряха само но обед, за да получат полагащия им се дял помия. Малко след това Ганак отново се появи на стълбата и побутна Хоукмун с куката.
— Е, приятелчета, още един ден път и ще стигнем вашето желано градче. Утре сутринта ще бъдем на пристанището в Старвел.
— Какво е това Старвел? — изпъшка Хоукмун.
Ганак го погледна учудено.
— Ама вие наистина сте много отдалече, след като не сте чували за Старвел. Това е квартал на Нарлийн — при това най-известният квартал. Затвореният град, където живеят великите речни принцове, сред които най-велик е господарят Валжон.
— Все за пирати ли става въпрос? — попита д’Аверк.
— Внимавай какво говориш, страннико — погледна го намръщено Ганак. — Ние се препитаваме, като взимаме онова, което открием в реката. А реката принадлежи на господаря Валжон и неговите перове.
Той се изправи и се отдалечи с вдървена стъпка. Продължиха да гребат до вечерта, а след това, пак по заповед на Ганак, преустановиха работа. Хоукмун постепенно привикваше с огромното физическо натоварване, но все още не можеше да преодолее неимоверната умора.