Тълпата почти се беше разпръснала, на лицата на малцината останали се четеше тревога.
Бючард скочи от сандъка и прегърна своите нови приятели.
— Елате, няма смисъл повече да слушаме брътвежи те на стария Веронеег. Той е в състояние да превърне в поражение и най-блестящата победа. Време е да ви отведа в моето имение, където ще можете да си отдъхнете след преживените премеждия. А утре ще отидем в града, за да ви купя нови дрехи!
Той ги поведе из многолюдните криви улички на Нарлийн, начертани сякаш от някакъв умопобъркан архитект и изпълнени с безброй странни миризми — на всяка крачка се срещаха моряци, търговци и войници, подканяха ги красиви момичета, протягаха ръка за милостиня старици, продавачи възхваляваха стоките си от сергиите или конници се опитваха да си пробият път сред множеството. А те продължиха нагоре по каменистия път, изкачиха се на близкия хълм и излязоха на просторен площад с дълга редица къщи. Зад хълма се виждаше морето.
Бючард спря за миг и се загледа към морската шир. Вълните проблясваха под лъчите на слънцето.
Д’Аверк посочи с ръка.
— Нима търгувате със земите отвъд този океан? Бючард разкопча плътната си пелерина и я метна през рамо. Сетне разхлаби яката на ризата си, бавно поклати глава и се усмихна замислено.
— Никой не знае какво лежи отвъд океана — може би там просто няма земя. Не, ние търгуваме само по крайбрежието, на не повече от триста-четиристотин мили в двете посоки. В тази област са разположени няколко големи градове, които не са пострадали сериозно от последствията на Трагичното хилядолетие.
— Разбирам. И как се нарича този континент? Предполагам, че това е Азиакомуниста?
Бючард го погледна объркано.
— Може и да не съм книжник, но със сигурност мога да твърдя, че никога не са го наричали така. За някои е Яршал, за други Амарек или Ништай. — Той сви рамене. — Не зная дори какво е разположението му спрямо другите легендарни континенти, които, казват, се намирали по света…
— Амарек! — възкликна Хоукмун. — Винаги съм мислил, че това е вълшебна страна на свръхмогъщи същества…
— Аз пък мислех, че Руническият жезъл е в Азиакомуниста — засмя се д’Аверк. — Както виждаш, приятелю Хоукмун, да се вярва на легендите е чиста загуба на време. Може би в края на краищата ще се окаже, че Руническият жезъл въобще не съществува!
— Може би — кимна Хоукмун.
Бючард местеше намръщен поглед от единия към другия.
— За какво говорите — какъв е този Рунически жезъл и какви са тези легенди?
— За него научихме от книжника, който ни изпрати — реши да бъде кратък в поясненията си д’Аверк. — Подробните обяснения ще ви се сторят досадни.
— Вярно, не обичам досадните приказки — съгласи се Бючард и отново ги поведе по улиците.
Вече бяха оставили търговската част на града зад гърба си и бяха стигнали хълма, където минувачите бяха по-добре облечени, а къщите имаха богаташки вид. Градините бяха скрити зад високи стени, зад които се виждаха само върховете на цъфналите дръвчета и водните струи на фонтаните.
Именно пред една такава висока каменна ограда спря Бючард.
— Заповядайте в моя малък замък, добри ми приятели — рече той и отвори портата.
Щом пристъпиха прага, един слуга им се поклони почтително.
— Добре дошъл у дома, господарю — рече той на Бючард. — Успешно ли беше пътуването? Сестра ви ви очаква.
— Наистина успешно, Пер! Аха, значи Джелена е вече тук и е готова да ни посрещне? Ще видите, че ще я харесате, приятели!
СЕДМА ГЛАВА
ПОЖАРЪТ
Джелена беше млада красива чернокоса девойка с енергични маниери и веднага привлече вниманието на д’Аверк. Докато вечеряха, той дори си позволи да флиртува с нея и остана доволен, когато девойката прие с радост предизвикателството.
Бючард следеше усмихнат вдъхновения им разговор, но Хоукмун не споделяше чувствата му, защото девойката му напомняше болезнено за неговата собствена жена — Изелда, — която го очакваше може би на стотици години далеч във времето (тъй като никой не можеше да каже със сигурност дали кристалните пръстени са ги пренесли само през пространството).
Бючард, изглежда, забеляза тъжния поглед на Хоукмун, защото се постара да разведри настроението му с весели шеги и анекдотични случки от по-ранните му срещи с пиратите на Старвел.
Хоукмун се стараеше да поддържа разговора, ала все не можеше да откъсне мислите и тревогите си от своето храбро момиче, дъщерята на граф Медни.
Дали Тарагорм не бе успял да завърши машината, с която възнамеряваше да пътува през пространството? Дали Мелиадус не бе открил някакъв друг път към Медния замък?