— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна той.
— На вашите услуги — дойде в отговор познатият ироничен глас.
Валжон изръмжа гневно и запрати ножа право в гърдите на рицаря. Острието отскочи от бронята и падна в кладенеца.
Увиснал с една ръка за дръжката на Меча на зората, Рицарят протегна другата и преряза въжетата, с които бяха завързани китките на Хоукмун.
— Ти оскверни нашата светиня — произнесе невярващо Валжон. — Защо все още не си наказан? Нашият бог, Батах Герандиун, ще ти отмъсти жестоко. Този меч е негов, той е обител за духа му.
— Грешиш — отвърна Рицарят. — Мечът принадлежи на Хоукмун. Преди много години Руническият жезъл смяташе, че ще може да използва твоя прадядо Батах Герандиун, за да осъществи един свой замисъл, и затова му даде власт над червеното острие, ала сега вие сте лишени от тази власт, защото с нея беше удостоен Хоукмун!
— Не разбирам за какво говориш! — погледна го с облещени очи Валжон. — И кой си ти? Откъде се взе? Да не би да си… Батах Герандиун?
— Може и да съм — промърмори Рицарят. — Аз мога да бъда много неща, много хора.
Хоукмун се молеше Рицарят да не губи повече време в излишни приказки. Валжон едва ли щеше да остане стъписан още дълго. Той се хвана за рамката от китова кост с освободената си ръка, пое подадения му от Рицаря нож и преряза въжетата, с които бяха вързани краката му.
Валжон клатеше глава.
— Това е невъзможно! Това е кошмар! — Той се извърна към своите събратя. — Виждате ли го и вие — някакъв мъж, увиснал на меча?
Те кимнаха с пребледнели лица, после един побягна към входа на залата.
— Ще повикам помощ… — подхвърли той през рамо. Хоукмун се възползва от настъпилото объркване, хвърли се към най-близкия пират и го сграбчи за гърлото. Мъжът изкрещя и направи опит да се освободи от хватката му, но Дориан изви рязко главата му назад, прекърши врата му, сетне чевръсто измъкна сабята от ножницата на още топлия труп и го блъсна встрани.
После бавно се изправи, озарен от светлината на меча, докато Рицарят бързаше да освободи останалите.
Валжон отстъпи назад. Гледаше го уплашено.
— Това е невъзможно! Невъзможно е…
Ето, че и д’Аверк застана до него, после се появи и Бючард. И двамата бяха невъоръжени и съвсем голи.
Парализирани от това, което ставаше пред очите им, пиратите не смееха да мръднат. Застанал зад тримата голи войни, Рицарят в Черен кехлибар и Злато бавно притегляше огромния меч към земята.
Внезапно Валжон изкрещя, протегна ръце и се вкопчи в аленото острие на меча.
— Мой е! На мен се пада!
Рицарят в Черен кехлибар и Злато поклати глава.
— Той принадлежи на Хоукмун! Негово е правото! Валжон дръпна меча към гърдите си.
— Няма да го получи! Избийте ги!
В този момент в залата нахлуха още пирати, въоръжени с пики, а предводителите им извадиха сабите си и запристъпваха напред към кладенеца. Рицарят в Черен кехлибар и Злато извади своя огромен меч и го размаха пред себе си като смъртоносна коса. Неколцина пирати се строполиха посечени, останалите отстъпиха.
— Вземете им мечовете — нареди Рицарят на Бючард и д’Аверк. — Дойде време за бой.
Бючард и д’Аверк последваха съвета на Рицаря и се нахвърлиха върху пиратите.
Ала в залата прииждаха нови и нови подкрепления от разбойници със свирепо святкащи очи и жадуващи за кръв лица.
— Трябва да вземеш меча от Валжон, Хоукмун — надвика Рицарят шума на битката. — Вземи го — инак всички ще загинем!
Отново ги притиснаха към ръба на кладенеца, а отдолу се разнесе познатото зловещо ръмжене. Хоукмун погледна за миг към кървавата повърхност на шахтата и нададе ужасен вик:
— Те излизат от кладенеца!
Няколко чудовища бяха доближили ръба на каменната шахта и Хоукмун позна по пипалата, че приличат на влечугоподобното същество от езерото, но бяха с по-малки размери. Изглежда, са били пренесени тук преди векове от предците на Валжон и постепенно са привикнали да обитават в среда от кръв, вместо вода!
Той почувства допира на няколко пипала до крака си и потрепери от отвращение. Опасността, дебнеща ги отзад, утрои силите му и той се нахвърли още ио-яростно срещу пиратите, потърси с очи Валжон и откри, че той стои недалеч от него, стиснал Меча на зората, който го беше обгърнал в причудливо червеникаво сияние.
Щом забеляза своя нападател, Валжон премести ръка върху дръжката на меча, произнесе някакви думи и се огледа нетърпеливо. Но но всичко изглеждаше, че е останал излъган в очакванията си, защото изстена отчаяно и се втурна срещу Хоукмун, вдигнал меча над главата си.
Хоукмун се отдръпна встрани, отби удара и спря, заслепен от силния блясък. Валжон нададе яростен писък и отново замахна с меча. Хоукмун избегна удара като се наведе, после пристъпи напред и прониза Валжон в ръката. Валжон продължаваше да размахва меча, но голият му противник неизменно отбиваше ударите или ловко ги избягваше.