Валжон сиря за миг, вгледа се в лицето на Хоукмун и възкликна едновременно ужасен и изплашен:
— Възможно ли е това? Не сънувам ли?
Хоукмун отвърна със смях.
— Не ме питай, Валжон, защото това, което става, е не по-малко странно и неразбираемо за мен. Казаха ми да взема меча и аз ще го взема! — При тези думи той нанесе страховит удар, който предводителят на пирати те едва успя да спре.
Този път Валжон бе обърнал гръб на шахтата и Хоукмун забеляза, че люспестите, окъпани в кръв същества бавно пълзят към краката му. Хоукмун продължи да го отблъсква назад, все по-близо до ужасяващите изчадия. След малко няколко пипала се протегнаха и се впиха в крака на пирата. Валжон изпищя и ги преряза с меча.
Хоукмун се възползва от удобния момент, скочи светкавично напред, удари Валжон с пестник в лицето и същевременно дръпна меча от ръката му.
В следния миг цяла гора от пипала обгърнаха пиратския вожд и го задърпаха към кладенеца.
Валжон протегна умолително ръце и изкрещя:
— Спаси ме, Хоукмун… Моля те, спаси ме!
Ала в очите на Хоукмун тлееше хладен блясък и той само положи ръце върху дръжката на Меча на зората, докато Валжон неумолимо се приближаваше към ръба на кладенеца.
Осъзнал, че е загубен, Валжон прикри лицето си с ръце и се остави на съдбата.
След няколко секунди се разнесе пронизителен болезнен вик, последван от плясък, и пиратският вожд се изгуби завинаги от погледите им, погълнат в кървавата пяна.
Хоукмун се обърна, прецени тежестта на масивния меч и присви очи, заслепен от бликащата от острието му светлина. Хвана го с две ръце, после се огледа, за да види как се справят приятелите му. Бяха опрели гърбове, обкръжени от значително по-многобройния противник, и очевидно нямаше да издържат дълго, ако не бяха ужасните звуци, надигащи се от кладенеца, които удвояваха усилията им.
Рицарят забеляза, че Хоукмун се е сдобил с меча, и изкрещя нещо, което потъна във всеобщата глъчка. Заобиколен от плътен кръг, Хоукмун беше принуден да завърти отново оръжието, за да си прокара път към своите другари.
Чудовищата от шахтата отново бяха изпълзели и Хоукмун си даде сметка, че позицията им е безизходна — бяха заклещени между ордата пирати и кръвожадните същества от кладенеца.
Рицарят в Черен кехлибар и Злато извика отново, но и този път Хоукмун не успя да различи думите му. Той продължи да сипе удари около себе си, опитвайки се да се доближи до Рицаря.
За трети път прогърмя гласът на Рицаря и този път Хоукмун най-сетне успя да го чуе.
— Призови ги! — викаше той. — Призови Легиона на зората, Хоукмун, иначе краят ни е близък!
Хоукмун го погледна озадачен.
— Какво искаш да кажеш?
— Твое право е да командваш Легиона. Призови го. В името на Руническия жезъл, повикай Легиона, човече!
Хоукмун отби един несръчен удар и посече пирата, който го беше нанесъл. Светлината, извираща от острието, сякаш бе започнала да избледнява и залата беше озарена единствено от мигащите факли по стените.
— Призови ги на помощ, Хоукмун! — викна отчаяно Рицарят в Черен кехлибар и Злато.
Хоукмун сви недоверчиво рамене, после произнесе:
— Призовавам Легиона на зората!
Нищо не се случи. Всъщност Хоукмун не беше очаквал друго. Не вярваше в легенди, както неведнъж бе заявявал.
Ала изведнъж дочу ужасените викове на пиратите и забеляза, че наоколо изникват нови фигури на войници, които сякаш се материализираха от нищото. Причудливи, озарени в червеникава светлина диваци се нахвърляха с неистова злоба срещу пиратите и покосяваха редиците им.
Хоукмун спря и втренчи изненадан поглед в странната сцена.
Новодошлите бяха облечени в гравирани брони, сякаш изковани в някаква далечна епоха. Бяха въоръжени с дълги пики, украсени с изсъхнали човешки скалпове, носеха и тежки боздугани и се биеха толкова непоколебимо и яростно, че съвсем скоро пиратите започнаха да бягат панически от залата.
Телата им бяха мургави, лицата — покрити с черна боя, зад която прозираха изцъклените им очи, от гърлата им се надигаше смразяващ кръвта и изпълнен със страховити стенания химн.
Пиратите се отбраняваха отчаяно и нерядко съумяваха да повалят някой от светещите войни. Ала в мига, когато убитият се строполяваше, тялото му изчезваше и на негово място се материализираше друг войн. След няколко неуспешни опита Хоукмун се отказа да разбере откъде се вземат странните войници. Появяваха се толкова светкавично, че беше достатъчно дори да премигне с очи или да завърти глава, за да пропусне момента.