ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
РАЗДЯЛАТА
В ранния следобед на следващия ден Бючард лично ги изпрати до пристанището. Нарлийн бе изпълнен с празнуващи граждани. Малката му армия бе нахлула в Старвел и бе избила до крак оцелелите пирати.
Бючард сложи ръка на рамото на Хоукмун.
— Щеше ми се да останеш, приятелю Хоукмун. Празненствата ще продължат поне една седмица — ти и твоите приятели сте добри дошли навсякъде. Ще ми липсва вашата компания. За мен вие сте истинските герои на Нарлийн.
— Просто имахме късмет, капитан Бючард. Шансът позволи на пътищата ни да се кръстосат. Ти се освободи от враговете си, а ние получихме каквото ни трябваше — Хоукмун го гледаше засмян. — Време е да потегляме.
Бючард кимна.
— Щом трябва, трябва. — Той погледна Хоукмун в очите и се усмихна.
— Сигурно не си мислиш, че все още вярвам на историята ти за някакъв „книжник“, който ви изпратил по тези места, заинтересуван от меча, който сега си препасал?
Хоукмун избухна в смях.
— Не — но с друго обяснение не разполагам, капитане. Не зная защо ми трябваше да се сдобивам с този меч… — Той потупа ножницата, в която беше прибрал Меча на зората. — Ако попиташ Рицаря в Черен кехлибар и Злато, той ще вземе да те уверява, че всичко това е само част от някакъв грандиозен план. И така да е, знай, че аз се подчинявам без желание на тази върховна воля. Всичко, което търся на този свят, е малко любов, малко спокойствие и отмъщение за онези, които поругаха моята родина. Ала ето, че се озовах на този континент, отдалечен на хиляди мили от мястото, където бих желал да бъда, за да открия някакъв легендарен предмет. Може би след време ще разбера какво ме е довело тук.
Бючард го погледна сериозно.
— Аз също смятам, че служиш на една велика идея, Хоукмун. Уверен съм също така, че тази идея е благородна.
— И защо ми е тази благородна идея? — усмихна се Хоукмун. — Предпочитам нещо по-безопасно.
— Може би си прав — отвърна Бючард. — Може би. А сега, приятелю, наредил съм да приготвят за теб най-добрия ми кораб. С вас ще плава подбран екипаж, разполагаш и с необходимите провизии. Желая ти успех в тази мисия, Хоукмун — и на теб, д’Аверк.
Д’Аверк се закашля и попи устните си с кърпичка.
— Ако Хоукмун наистина е „неохотен служител“ на тази „наложена свише съдба“, тогава какво остава за мен? Може би аз съм един „велик глупак“? Аз съм човек с разклатено здраве, задъхвам се от куп хронични заболявания, а ето че трябва въпреки волята си да се мъкна навсякъде по широкия свят в служба на някакъв мистичен Рунически жезъл. Е, приемливо е, колкото да убиеш времето.
Хоукмун се усмихна, после пое към мостика на привързания на кея платноход. Рицарят в Черен кехлибар и Злато го последва нетърпеливо.
— Днарк, Хоукмун — напомни му той. — В Днарк ще откриеш самия Рунически жезъл.
— Добре де — кимна Хоукмун. — Чух те.
— В Днарк се нуждаят от Меча на зората — продължи Рицарят в Черен кехлибар и Злато. — Ти си този, който ще го командва там.
— Не ми остава друго освен да те послушам, Рицарю — отвърна с безгрижен глас Хоукмун. — Ти с нас ли ще плаваш?
— Имам други, по-важни задачи.
— Но без съмнение пак ще се срещнем?
— Без съмнение.
Д’Аверк се закашля и вдигна ръка.
— Тогава до скоро виждане, Рицарю. И благодаря за помощта.
— И аз ви благодаря за вашата — отвърна загадъчно Рицарят.
Хоукмун даде нареждане да вдигнат мостика и да отдалечат кораба с помощта на веслата.
Не след дълго платноходът напусна залива и излезе в открито море. Хоукмун не откъсваше поглед от смаляващите се фигури на Бючард и Рицаря в Черен кехлибар и Злато, а после се извърна и погледна усмихнато д’Аверк.
— И така, д’Аверк, имаш ли представа къде отиваме?
— В Днарк, доколкото схванах — отвърна простодушие д’Аверк.
— В Европа, д’Аверк. Не ме интересува в какви планове е била вплетена съдбата ми. Искам отново да видя жена си. Ще пресечем океана, д’Аверк — поемаме към Европа. А там, ако се наложи, ще използваме пръстените, за да се завърнем в Медния замък. Домъчняло ми е за Изелда.
Д’Аверк не отговори, а само погледна многозначително към небето. Белите платна плющяха на вятъра, корабът се носеше но вълните.
— Какво ще кажеш за това, д’Аверк? — попита Хоукмун и тупна приятеля си по рамото.
— Ще кажа, че нямам нищо против да си отдъхна известно време в Медния замък.
— Нещо не ми харесва начинът, но който го казваш, приятелю. Говориш някак насмешливо… — Хоукмун се намръщи. — Какво има?
Д’Аверк го погледна с присвити очи.
— Вярно, така говоря, приятелю, защото, да ти призная честно, не ми се вярва този кораб да открие пътя до Европа. Може би, за разлика от теб, аз вярвам във възможностите на Руническия жезъл.